Продължи да подслушва на пластове от три метра. Чу други разговори на сирийски и турски. Накрая попадна на английски. Звукът бе приглушен и трудно можеше да се разбере нещо. Ако се съдеше по начина, по който действаха на хълмовете, кюрдите сигурно държаха пленниците в ями. Все пак успя да долови няколко думи.
— Предателство… по-скоро ще умра.
— … ще е.
Той послуша още няколко минути, после вкара в компютъра нови координати. Стабилно монтирана върху триногата си, сателитната антена започна да се върти. Израелският комуникационен спътник, с който трябваше да се свърже, се намираше в геостационарна орбита точно над Ливан и Източна Сирия.
Докато чакаше антената да установи връзка, един от арабите изскочи от микробуса и припряно се приближи до тъмната фигура на входа на пещерата.
Фалах прекъсна програмата и саморъчно върна антената в предишното й положение. После въведе разстоянието в компютъра.
— … вътре включи един компютър — казваше мъжът от микробуса. — Оказва се, че някъде наблизо има сателитна антена.
Човекът в сенките спокойно попита къде точно.
— На югозапад — отвърна другият, — в обсег от четиристотин и петдесет метра…
Не му трябваше повече. Знаеше, че няма начин да избяга от кюрдите, нито можеше да се бие с тях. Оставаше му една-единствена възможност. Изруга и натисна бутона, с който прати безшумен сигнал в базата. После сгъна антената и триногата и напъха целия уред в дупката, която беше изкопал. Бръкна в торбичката на кръста си и извади радиостанцията, след което също я постави при ВАП. Накрая си събу сандалите, сложи вътре и тях, зарови дупката и я покри с чима. Освен ако специално не я търсеха, никой нямаше да я забележи. Взе платнената си торба и запълзя на североизток. Докато се придвижваше към пещерата, видя повече от дванайсет кюрдски войници да изскачат от нея. Те се пръснаха в колони по трима, като предпазливо избягваха мините.
Израелецът внимаваше да пълзи най-вече по трева и камък, за да оставя колкото може по-малко следи. Когато се отдалечи на стотина метра от предишната си позиция, младежът остави торбата на земята до себе си и нахлузи втория си чифт сандали, така че стъпките му да се различават от онези около скалата. После нарами багажа си и се затича, като си припомняше подробностите от живота на Арам Тунас от Семдинли.
40.
Вторник, 14:03
Кутеиф, Сирия
Сирийската военна база в Кутеиф се състоеше само от няколко дървени сгради и редици от десетки палатки. Освен това имаше две шестметрови наблюдателни кули, едната с лице на североизток, а другата — на югозапад. Периметърът беше ограден с бодлива тел, опъната на триметрови колове. Базата бе издигната единайсет месеца преди това, след като кюрдски отряди от долината Бекаа постоянно бяха атакували Кутеиф, за да се снабдяват с хранителни припаси. От тогава кюрдите стояха настрани от голямото село.
Двайсет и девет годишният офицер-свързочник капитан Хамид Мутамин знаеше причината за нападенията и примирието след тях. Когато беше решил къде ще установи собствената си база в Бекаа, командир Сиринер искаше сирийците да наложат ограничено военно присъствие наблизо. Достъпът до сирийската армия бе важна част от плановете му. След построяването на базата в Кутеиф капитан Мутамин използва десетгодишната си безупречна военна служба, за да уреди да го прехвърлят там. Това също беше важно за замислите на командир Сиринер. След постигането и на двете цели кюрдският лидер най-после построи базата си в долината.
Мутамин не бе кюрд. В това се криеше силата му. Баща му беше работил като пътуващ зъболекар, обслужващ много кюрдски села. Хамид бе единственият му син и след училище или през ваканциите често придружаваше баща си в кратките му пътувания. Късно една вечер, когато момчето беше на четиринайсет години, сирийски войници спряха колата им до Ракка, селище в северната част на страната. Четиримата войници взеха златото, което баща му използваше за пломби, а също табакерата и венчалната му халка, и ги пратиха да си вървят по пътя. Хамид искаше да се възпротиви, но баща му не позволи. Малко по-късно старият Мутамин подкара колата. Там, на пустинния път под ярката луна, зъболекарят получи инфаркт и умря. Момчето се върна в дома на един от кюрдските пациенти на баща си, възрастен печатар на име Джалал, откъдето телефонира на майка си и чичо си да дойдат да го вземат. Погребението го изпълни със скръб и ярост.