Братята и двамата им спътници слязоха от колата. Докато вървяха, един «Боинг 707» мина ниско над главите им, приземявайки се на близкото летище. Двигателите изреваха силно и продължително над равните пустеещи земи. От кадилака слязоха трима мъже, а от доджа — четирима. Всички, с изключение на единия, бяха гладко избръснати и облечени в джинси и закопчани догоре ризи. Изключението беше Валид Ал-Назри. Той имаше брада и широка роба, също като на Пророка. Седмината идваха от Ракка, който се намираше в югозападния ъгъл на Ал-Гезира, на брега на Ефрат. До известна степен отчайващото положение на тяхната някога плодородна земя бе накарало Валид да стане активист в движението. А обаянието и убедителността на новоизбрания им водач, командира Каяхан Сиринер, поддържаше духа на Валид и на останалите.
Седмината кюрди поздравиха новодошлите със сърдечни прегръдки, усмивки и традиционното „Al-salaam aleikum“, „Мир вам“. Ибрахим и приятелите му отговориха със същото. Но радушните поздрави скоро отстъпиха място на работата.
— Донесохте ли всичко? — попита мъжът в робата.
— Да, Валид — отговори Махмуд.
Валид присви очи и погледна форда. Ибрахим наблюдаваше уважавания водач на групата. Кожата му беше смугла, а гъстата прошарена брада скриваше долната част на продълговатото му лице. От левия ъгъл на устата до ухото му минаваше диагонален белег — спомен от юни 1982, когато Израел нападна Ливан и самолетът на Валид беше един от осемдесетте, които бяха свалени в долината Бекаа. Младият мъж изпитваше смирение в негово присъствие и се гордееше, че има честта да му служи.
— Багажникът на колата ви — рече водачът. — Струва ми се празен.
— Да — отговори Махмуд. — Скрихме много от оръжията под седалките. Не искахме да пълним багажника.
— Защо?
— Заради американските сателити. Нашият човек в Дамаск каза, че сателитите виждат всичко и навсякъде в Близкия Изток. Дори стъпките в пясъка. Прекосихме пустинята на много места и онези сателити могат да измерват дълбочината на следите от автомобилните гуми.
— Осмеляват се да проникнат във Всемогъщия и Милостивия — рече водачът им и обърна набръчканото си от горещото слънце и годините лице към небето. — Само очите на Аллах са от значение! Но ние трябва да се пазим от врага. Постъпил си умно.
— Благодаря. Часовите по нашата граница също биха могли да забележат товара. Не исках да използвам оръжията срещу тях.
Валид погледна Махмуд и приятелите му.
— Разбира се. Ние идваме с мир, както ни учи Коранът. Убийството е забранено — каза и вдигна ръце към небето. — Но убийството при самоотбрана не е престъпление. Ако тиранинът вдигне ръка срещу нас, не сме ли длъжни да я отрежем? Ако пише лоши неща за нас, не трябва ли да отрежем пръстите му?
— Щом това е Божията воля.
— Да, такава е Божията воля. Ние сме Неговата ръка. Страхува ли се ръката на Бога от врага, колкото и да е многоброен?
— Не — отговори Махмуд.
Останалите поклатиха глави и също отвърнаха:
— Не.
— Не е ли написано: „Двете войски, които се срещнаха на бойното поле, ти дадоха знак. Едната се сражаваше за Божието дело, а другата беше орда неверници. Правоверните видяха с очите си, че врагът е двойно по-многочислен от тях. Ала Господ подкрепя когото иска“. Не е ли обиден Господ от нашето държание в ръцете на турците? Ние не сме ли Неговите избраници?
— Да — отговориха останалите.
Отговорът на Ибрахим беше по-тих, отколкото на другарите му. Той не беше по-малко предан на Валид или на Махмуд. Ала вярваше, че Коранът проповядва справедливост, а не възмездие. Този въпрос и мюсюлманството бяха предмет на спорове между него и семейството му. Но Коранът учеше и на преданост. Когато атаките срещу кюрдите зачестиха и брат му го помоли да се присъедини към групата, той не можа да откаже.
Водачът отпусна ръце и погледна хората на Махмуд.
— Готови ли сте да тръгнем?
— Да — отговори Махмуд.
— Тогава първо да се помолим — рече им, затвори очи и започна да декламира молитвеника. — „Аллах и Акбар. Господ е по-велик. Аз съм свидетел, че няма друг бог, освен Господ. Свидетел съм, че Мохамед е Божият пророк. Хвала на молитвата. Хвала на блаженството. Господ е по-велик. Няма друг бог, освен Господ.“
Докато говореше, останалите мъже извадиха молитвените килимчета от колата и ги постлаха на земята. Посоката на молитвата бе избрана внимателно. Всички се обърнаха на юг, към Западна Саудитска Арабия и свещения град Мека. Покланяйки се ниско, те отправиха следобедните си молитви. Това беше третата от петте им ежедневни молитви — на зазоряване, по обед, следобед, на здрачаване и вечер.