Полковникът погледна към радистката без да я вижда. Виждаше лицата на екипа на РОЦ. Непрекъснато го измъчваше една мисъл: че когато най-после открият центъра, ще са пристигнали прекалено късно. Преди имаше смисъл да чакат разузнавателни данни. Но сега, когато разузнаването вече бе станало безпредметно, нямаха причина да отлагат.
— Майоре — каза, — искам да поведа хората си.
Яркони се вгледа в очите на високия мъж.
— Знаем къде е пещерата — настоя той — и двамата със старши сержант Вилнай проучихме подстъпите от запад и изток. — Приближи се до майора. Гласът му беше напрегнат, почти шепнеше. — Майор Яркони, не е заложен само екипът на РОЦ. Ако тази пещера е щабът на ПКК, можем да ги разбием. Можем да спечелим тази война още преди да е започнала.
Яркони сведе глава. Очите му станаха още по-тъмни.
— Добре. Вървете. И нека Господ е с вас.
— Благодаря ви — отвърна Огъст.
Мъжете отдадоха чест, след което американският офицер бързо се насочи към стълбището.
Старши сержант Вилнай качи картите на дискети и настигна Огъст при палатките точно зад бариерата от бодлива тел.
Десет минути по-късно четирите коли за бърза атака пътуваха със сто и двайсет километра в час през хълмистия, покрит с гъста гора терен. Движеха се в клиновиден строй — две КБА отпред и две отзад под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Наредени в две тройни колони, пустинните мотоциклети се вклиняваха във вътрешната страна на ъгъла. Петдесеткалибровите картечници и четиридесетмилиметровите базуки бяха заредени, а стрелците — готови да отблъснат всяко нападение.
Полковник Огъст седеше във водещата КБА. От Тел Неф до границата имаше двайсет минути. След пет минути от базата щяха да излетят израелски хеликоптери, които щяха да пресекат границата и да отвлекат вниманието от „Страйкър“. Щом ливанските и сирийските части се отдалечаха, той и хората му щяха да могат да продължат напред. От границата до целта им нямаше и половин час път.
Сателитните карти бяха качени от дискетите на компютрите в колите. Докато групата напредваше през горите на Северен Израел, най-зелената част от страната, Огъст и сержант Грей обсъдиха възможностите за атака и стратегиите за оттегляне. Ако имаше каквито и да е признаци, че пленниците все още са живи, щяха да използват всички необходими средства, за да ги измъкнат. Ако имаше възможност да спасят РОЦ, щяха да го направят. В противен случай щяха да го унищожат. Ако се наложеше да убиват хора, за да постигнат която и да е от тези цели, полковникът нямаше да се колебае.
Когато двамата със сержант Грей свършиха, Огъст сложи слънчевите си очила. Не беше участвал в бойна мисия още от Виетнам, но сега бе готов. Впери поглед през гъстата гора към мъгливите планини в далечината. Някъде там държаха в плен Майк Роджърс. „Страйкър“ щеше да го спаси. А ако най-старият му приятел беше мъртъв, полковникът бе готов да направи още нещо.
Лично щеше да очисти кучия син, който беше убил генерала.
43.
Вторник, 14:24
Дамаск, Сирия
Впечатлението на Пол Худ от Дамаск беше, че градът представлява златна мина.
Навярно бе прекарал прекалено дълго време като кмет на гостоприемния за туристите Лос Анджелис, а може би просто се беше уморил. С украсените си фасади и сложни мозайки всички тези джамии и минарета, вътрешни дворове и фонтани бяха забележителни. Сиво-белите стени, обграждащи Стария град в югоизточната част на Дамаск, бяха едновременно порутени и величествени. Те бяха помогнали за защитата на града от нападенията на кръстоносците през тринайсети век и все още носеха следите от някогашните обсади. Големи участъци от стената бяха разрушени или пробити и оставени в това окаяно състояние като нагледен урок по история.
Но докато разглеждаше забележителностите през тъмните стъкла на лимузината на посолството, Худ не мислеше за миналото. Единствената му мисъл беше, че ако този регион от света живееше в мир, ако тази държава не разпространяваше тероризъм, ако всички хора свободно можеха да идват и да си отиват, Дамаск щеше да е много по-популярен туристически център. С тези пари Сирия можеше да намери начини за обезсоляване на вода от Средиземно море и да напоява пустинята. Можеха да строят училища, да откриват работни места и дори да инвестират в по-бедните арабски държави.