Азизи потръпна и простена.
— Знаех… знаех, че ще се случи.
— Не мърдайте — каза на ухото му американецът. — Ранен сте.
— Президентът… — промълви сириецът.
— Мъртъв е.
Азизи отвори очи.
— Не!
— Съжалявам.
През дразнещата заглъхналост в ушите си чу изстрели. Звучаха така, сякаш идват извън двореца. Дали други терористи не се опитваха да проникнат вътре, или охраната стреляше по бягащи съучастници? С всеки следващ залп стрелбата се засилваше. Худ се страхуваше, че изстрелите всъщност са насочени точно срещу двореца.
Раненият се гърчеше от болка.
— Това не е… — задавено изрече. — Това не е президентът.
Худ продължаваше да сваля подгизналите от кръв парчета от сакото му.
— Какво искате да кажете?
— Това е… двойник — отвърна му той. — За да отвлече… вниманието на враговете.
Когато най-после разбра, американецът се намръщи. „Едно на нула в полза на параноята“ — помисли си. После потупа Азизи по рамото.
— Не се напрягайте. Ще се опитам да спра кръвта и после ще повикам линейка.
— Не! — възпротиви се съветникът. — Те трябва… да дойдат тук.
Худ го погледна.
— Очаквахме ги — безсилно продължи раненият. — Следяхме ги…
— Кого?
— Още… много.
Свали последните останки от ризата на гърдите на ранения мъж и потръпна. Кръв течеше на тласъци от дългите повече от сантиметър рани. Не знаеше какво да направи и само стисна ръката му.
— Защо не ме оставите да повикам лекар? — попита.
— Те трябва… да дойдат.
— Те — повтори американецът. — Смятате, че може да има още терористи, така ли?
— Много — изхриптя Азизи. — Атентаторът… беше кюрд. Изчезнаха… много кюрди. Все още в Дамаск…
Внезапно, но спокойно, почти сякаш със забавено движение, главата на сириеца се отпусна настрани. Дишането му не се долавяше. Миг по-късно той затвори очи. Последва дълга въздишка, след която настъпи тишина.
Худ пусна ръката му и погледна надясно. От дима изпълзя Насър, следван от тримата посланици. Руснакът изглеждаше замаян. Хавлис го държеше за лакътя и го водеше напред. Японският посланик малко неуверено вървеше зад него. Помощниците им, повечето от които изпаднали в посттравматичен стрес, се влачеха няколко крачки назад.
— Боже мили! — възкликна Хавлис. — Президентът…
— Не — прекъсна го Худ. Слухът му започваше да се възстановява. — Двойник. Затова още не са се появили президентските сили за сигурност. Използвали са този човек за примамка.
— Нали ви казах каква е играта на президента — отбеляза посланикът. — Очаквал е да спечели съюзници, като ни остави да загинем, а той остане жив.
— И щеше да го постигне, ако атентаторът не беше изпаднал в паника — отвърна Худ.
— В паника ли? — попита Хавлис. — Какво искате да кажете?
— Разчитал е, че другите телохранители ще гледат напред и няма да го видят. Но не е предвидил, че някой в залата ще забележи статичното електричество, когато е задействал електромагнитния детонатор. — Посочи към останките от атентатора. — Трябва да се е внедрил тук още преди години, за да получи достъп до президента.
— Кой е той?
— Азизи смята… смяташе, че е кюрд — отвърна Худ. — Съгласен съм с него. Тук става нещо, което цели повече от война между Сирия и Турция.
— Какво? — попита американският посланик.
— Честно казано, не знам.
Стрелбата навън се засилваше.
— Къде е нашата охрана? — извика на английски руският посланик.
— И това не ми е известно — призна Худ, по-скоро на себе си, отколкото на руснака. Страхуваше се обаче от най-лошото. Той се втренчи в дима. — Посланик Андреев, всичките ви хора ли са добре?
— Да.
— Посланик Серизава! — извика. — Добре ли сте?
— Невредими сме — отвърна му през дима един от японската група.
Огледа другите жертви на експлозията. Всички бяха мъртви. Шестима души и един терорист бяха дали живота си, за да скрият в дим други терористи. Това бе безумие.
— Уорнър? — извика. — Чуваш ли ме?
— Да! — разнесе се приглушен отговор от дясната му страна. Бикинг навярно дишаше през носна кърпичка.
— Носиш ли си клетъчния телефон?