— Да!
— Свържи се с Оперативния център — нареди му. Вслуша се в избухващите в далечината експлозии и си помисли за кюрдите, които хората на Хърбърт бяха проследили до двореца. — Съобщи на Боб Хърбърт за случилото се. Кажи му, че е възможно да сме под обсада. — После се приведе под издигащия се нагоре дим и се насочи към вратата.
— Къде отивате? — попита Хавлис.
— Да се опитам да разбера дали имаме шанс да се измъкнем от тук.
44.
Вторник, 14:53
Долината Бекаа, Ливан
Фалах не разбираше. Той тичаше бързо. И все пак, колкото и бързо да тичаше, следвайки криволичещ път през ниските хълмове, кюрдите не изоставаха. Сякаш някой от планината го наблюдаваше и им съобщаваше накъде отива. Но не беше много вероятно. Тук гората бе гъста и през повечето време той се движеше под прикритието й. Въпреки това преследвачите му някак успяваха да не изостават на повече от четирийсет-петдесет метра зад него.
Накрая Фалах изтощен спря. Свали от главата си подгизналата от пот кърпа, взе пръчка и намери малка полянка. Направи с кърпата и пръчката нещо като навес и пъхна глава под него, като се престори, че се готви да подремне. След по-малко от минута кюрдите пристигнаха. Те го заобиколиха в широк кръг, после бавно го стесниха. Той отвори очи, седна и вдигна ръце.
— Ala malak! — извика. — Спокойно!
Кюрдите продължиха да се приближават, като прегазваха ниските храсти и заобикаляха дърветата. Едва когато застанаха около него рамо до рамо, насочили пушките си надолу, осмината мъже спряха.
— Какво правите? — попита Фалах. — Какво искате?
Един от преследвачите му каза да си сложи ръцете отзад и бавно да се изправи. Той се подчини. Понечи да попита какво правят. Наредиха му да мълчи. Отново се подчини. Кюрдът завърза ръцете му и прехвърли другия край на въжето през врата му. После го претърси. Взе пистолета и паспорта му и ги подаде на войника, тичал най-отпред. После, вдигнал лице към небето, Фалах трябваше да измине скалистия път до пещерата. Опитваше се да стъпва колкото може по-тежко. Ако пратеха тук „Страйкър“, командосите можеха да открият стъпките му и да разберат откъде да вървят, без да рискуват да попаднат на мина.
Минаха покрай микробуса. Докато го заобикаляше, видя нещо, което не бе забелязал от убежището си. Микробусът бръмчеше и вътре светеше. Или терористите имаха достатъчно познания по електроника, за да разберат действието на компютрите, в което се съмняваше, или някой не беше издържал на мъченията и бе проговорил. Така или иначе, вече знаеше как са го открили. Радваше се, че не е успял да прати гласово съобщение до Тел Неф. Микробусът със сигурност би го засякъл. Краткият кодиран сигнал, който излъчи, можеше да се е промъкнал между капките.
Въведоха го в пещерата.
Младият израелец имаше някаква представа за групите, които действаха в тази част на света. Палестинските групировки „Хамаз“ и „Хизбула“ обикновено влизаха в села и ферми, така че при нападенията срещу тях да загинат невинни хора. Борещ се за премахване на сирийската власт в родината си, ливанският „Свободен фронт“ действаше на малки, бързоподвижни групи. Отрядите на ПКК бяха малко по-големи, но също толкова подвижни. Когато стигнаха до пещерата, Фалах напрегнато се взря, но онова, което видя, не беше подвижен отряд. Тук имаше помещения за спане, електрическо осветление, шкафове за оръжие и припаси. Успя да зърне също онова, което в Сайерет Ха-Друзим наричаха „стъпки на сатаната“. Плитките ями, които водеха от плена направо в ада, тъй като никой не излизаше от тях жив. Единственият въпрос, който не си задаваше, бе дали ще излезе жив от пещерата. Обучението му в Сайерет Ха-Друзим не само наблягаше на позитивното мислене. То го налагаше.
Без да го развързват, го поведоха по стълбище, което очевидно се спускаше към командния център на групата. Добре уреденото помещение го изненада. Тези хора очакваха да останат тук дълго време. Фалах се зачуди дали това е мястото, което кюрдите се надяват да превърнат в ядро на нова държава. Не в източната част на Турция, където преди векове се бе намирала държавата им, а на запад, в Сирия и Ливан, с достъп до Средиземно море.
Зад бюрото седеше висок мъж, който четеше някакви документи. На ниска табуретка зад него седеше още един, който слушаше радиостанция и си водеше бележки. Човекът, който въведе Фалах, козирува. Мъжът зад бюрото отвърна на поздрава, после, без да обръща внимание на пленника, продължи да чете документите, които приличаха на стенограми от радиопредаване. След около две-три минути взе паспорта на Фалах. Отвори го, проучи го за минута и го остави настрани, като вдигна поглед към младежа. От основата на носа му до средата на дясната му буза минаваше неравен червен белег. Очите му бяха ужасно светли.