— Isayid Aram Tunas — каза командир Сиринер. — Господин Арам Тунас.
— Aywa, akooya — отвърна Фалах. — Да, братко мой.
— Нима съм твой брат?
— Aywa. И двамата сме кюрди. И двамата сме борци за свобода.
— Ето защо си дошъл тук — рече командирът. — За да се биеш рамо до рамо с нас, така ли?
— Aywa — потвърди израелецът. — Чух за язовира „Ататюрк“. Разнесоха се слухове, че хората, които са го взривили, са се установили в Бекаа. Помислих си, че мога да ги потърся и да се присъединя към групата им.
— За мен е чест. — Сиринер взе пистолета му. — Откъде намери това?
— Мой е, господине — гордо отвърна агентът.
— И откога е твой?
— Преди две години го купих от черния пазар в Семдинли — каза младежът. Това донякъде беше вярно. Оръжието наистина бе закупено две години преди това от черния пазар, макар и не лично от него.
Сиринер остави пистолета на бюрото. Радистът постави пред него нови стенограми. Командирът продължаваше да наблюдава Фалах.
— Засякохме радиостанция в подножието на хълмовете — съобщи му. — Случайно да си чул или видял някого?
— Никого, господине.
— Тогава защо тичаше?
— Аз ли, господине? — учуди се мъжът. — Не съм тичал. Когато хората ви ме обкръжиха, тъкмо си почивах.
— Но си бил изпотен.
— Защото беше много горещо. Предпочитам да пътувам по студено. Получи се глупаво, изобщо не разбрах, че съм стигнал близо до целта си.
Сиринер го стрелна с поглед.
— Значи искаш да се биеш заедно с нас, Арам.
— Да. Много искам.
Командирът погледна към войника, застанал до Фалах, и нареди:
— Отвържи го, Абдула.
Войникът се подчини. Когато почувства главата си свободна, младежът започна да я върти. После сви пръстите на ръцете си.
Сиринер посочи към пистолета му.
— Вземи си го — каза той.
— Благодаря ви — отвърна Фалах.
— Имам много работа тук — продължи кюрдът. — Ако искаш да служиш под мое командване, ще трябва да се подчиняваш на заповеди, без да се колебаеш или да ги оспорваш.
— Разбирам — каза израелецът.
— Tayib — рече Сиринер. — Чудесно. Абдула, заведи го при пленниците.
— Слушам!
— Двама от тях са американски военни, Арам — обясни командирът. — Мъж и жена. Искам да ги застреляш в тила с пистолета си. Щом свършиш, ще дам нареждания за погребването на труповете. Имаш ли въпроси?
— Не, господине — отвърна Фалах и погледна към оръжието. После внезапно го грабна, насочи го към главата на командира и стреля. Петлето щракна върху празния затвор.
Сиринер се усмихна. Младият мъж усети, че в тила му опират дуло на пистолет.
— Наблюдавахме те от американския микробус — заяви командирът. — Вътре има най-различни електронни уреди за следене на врага. Видяхме, че тичаш, и знаехме, че ни шпионираш.
Фалах мислено изруга. Беше видял микробуси, онзи, който американците толкова много искаха да си върнат обратно. Трябваше да си спомни, че е разузнавателен. Такива грешки струваха живота на мнозина. А сега, както изглеждаше, щеше да струва и неговия.
— Интересно е, нали? — попита Сиринер. — Повечето шпиони биха стигнали дотам, че да извършат тези убийства. Ти трябва да си друз или бедуин. Имаш по-чувствителна натура.
Кюрдът бе прав. Израелските агенти, които дълго време действаха под прикритие, трябваше да са готови на всичко, за да изпълнят задачата си. Това беше тъжна, но необходима жертва в името на по-голямата цел. Разузнавачите друзи и бедуини не действаха така.
Сиринер се усмихна и взе четирийсет и четири милиметровия пистолет от ръката му.
— Освен това аз продавам тези оръжия на черния пазар в Семдинли. Арам Тунас ми беше добър клиент. Ти изобщо не приличаш на него. И не мислиш като него. Извадих само един патрон, за да не усетиш промяната в тежестта. Трябваше да стреляш повторно.
Фалах се почувства като глупак. Мъжът бе прав. Трябваше да стреля повторно. Сиринер отново го изгледа.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво е ПБ?
— Моля?