Ученият все още стискаше оръжието, което беше взел. Ръката му висеше отстрани и когато се опита да я повдигне, чак до гърдите го прониза остра болка. При втория опит ръката му потръпна. Отказа се и я пусна надолу.
Задъхан, Катцен се приготви да умре. Но преди кюрдът да успее да стреля, главата му като че ли отскочи надясно. Отново отскочи, но този път се завъртя. После се отпусна, пистолетът падна от ръката му и се появи друго лице. Беше мъжът, излязъл от пещерата. Той махна на американеца да остане на мястото си.
— Като че ли мога да ида някъде — каза си Катцен.
Мъжът се провеси над перваза, седна с протегнати напред крака и се плъзна надолу, сякаш е на пързалка. Държеше ръцете си пред себе си и ги размахваше, за да запази равновесие. Във всяка една от тях имаше пистолет. Когато наближи дървото, той намали скоростта. После изпълзя и се скри под него, остави пистолетите на земята, сложи оръжието на Катцен до тях и помогна на ранения мъж да слезе. Американецът пъхна ръце под себе си и се опита да се подпре. Всяко движение го караше рязко да вдишва през зъби от силната болка.
— Съжалявам — каза новодошлият. — Исках да те скрия под дървото.
— Няма нищо — отвърна Катцен и се отпусна на земята. — Благодаря.
— Не — възрази Фалах. — Аз благодаря. Ти им отвлече вниманието и така успях да се справя с хората, които щяха да ме убият. Освен това довърших твоя преследвач.
Катцен изпита мимолетна тъга. Само заради това, че бе излязъл от микробуса, вместо един загинаха четирима мъже.
— Вътре има още хора — каза. — Може би двайсетина кюрди и шестима от моите хора.
— Знам — отвърна мъжът. — Аз се казвам Фалах и съм с…
— Не! — прекъсна го Катцен. — Радиостанцията в микробуса още е пусната на запис. Те не знаят как да го пуснат, но няма гаранция, че ще успеем да си го върнем.
Фалах кимна.
Катцен с мъка се повдигна на лакът.
— Казвам се Фил. Прав ли съм, като си мисля, че си разузнавал района за някого?
Мъжът отново кимна. После посочи към учения и отдаде чест.
«За нашите — помисли си. — За «Страйкър».» Това трябва да беше човекът, който се опитваше да излъчи радиосигнала.
— Разбирам. Какво би трябвало да направят, ако не се свържат с… — Катцен замълча, когато другият внезапно го бутна да легне. После легна до него. Сега ученият също чу: по пръстта проскърцваха стъпки. Обърна лице, така че да може да погледне нагоре по склона. Над тях бе насочена полуавтоматична пушка. Докато Фалах се притискаше до него, оръжието стреля. Куршумите се врязаха в дървото и в земята около тях. Стрелбата продължи само миг, но му се стори много по-дълго.
Погледна към Фалах, за да се увери, че е добре. После вдигна очи. От дънера под странни, грозни ъгли стърчеше отчупена кора. Не можа да не си помисли, че за пръв път се случва дърво да спаси еколог.
„Но още колко време?“ — зачуди се той.
Разузнавачът взе и двата си пистолета. Все още плътно притиснат до земята, ги насочи нагоре към склона. Разнесоха се нови стъпки, последвани от тишина. И тогава на Катцен му хрумна ужасяваща мисъл. Беше оставил проклетата система за инфрачервено засичане в РОЦ включена. И все още работеше на мястото на Майк Роджърс. Въпреки че хората, които бе научил да използват някои от уредите в центъра, бяха мъртви, някой можеше да влезе вътре и да хвърли поглед към монитора. А на екрана като червена фигура се виждаше всеки в радиус от двеста метра около пещерата. Включително труповете.
Двамата с Фалах не бяха ранени и кюрдите щяха да го разберат.
Катцен се наведе, така че да доближи уста до ухото на разузнавача.
— Загазили сме. Може да ни видят така, както видяха теб. Инфрачервеният детектор — те знаят, че не сме мъртви.
След кратка тишина отново се разнесоха стъпки. Последва висок стон. Катцен се обърна и погледна нагоре. Миг по-късно видя Мери Роуз, застанала на ръба на склона. Зад нея имаше някой. Виждаше краката му между нейните.
— Хей, вие, долу! — извика мъжки глас. — Ще броя до пет, за да се предадете. Ако не се покажете, хората ви ще бъдат разстреляни един по един. Първа е тази жена. Едно!
— Наистина ще го направи — прошепна Фалах.