Войниците продължаваха решително напред. Образът се прехвърли на друг монитор.
— Пол? — каза Уорнър. — Идваш ли?
— Почакай така — отвърна му.
— Продължавам да поддържам връзка с Оперативния център…
— Не затваряй! — заповяда му Худ.
Наведе се над мониторите. Няколко секунди по-късно видя двама мъже с черни кърпи на глави, които размахваха пистолети, навярно „Макаров“, да пресичат коридора зад тях. Един от войниците хвърли бърз поглед назад. Дори не забави крачка.
— Уорнър — припряно каза, — изчезвайте оттам.
— Какво? Защо?
— Събери всички и тръгвайте! — нареди му. — Доведи ги тук. Струва ми се, че армията не е на наша страна.
— Добре — отвърна Бикинг. — Тръгваме.
— А ако не искат да дойдат, не спори с тях. Просто ги доведи.
— Ясно.
Худ затвори телефона. Зад войниците безнаказано минаха други бунтовници. Или сирийската армия участваше в това, или тези мъже само бяха преоблечени като редовни войници. И в двата случая положението беше много опасно.
— Мамка му! — изруга той, когато групата зави по последния коридор. — Уорнър, внимавай!
— Какво?
— Остани където си! — Худ вече нямаше нужда да наблюдава войниците на монитора. Единственото, което трябваше да направи, за да ги види, беше да подаде глава през вратата. Своята глава или…
Погледна към покрития с кръв мрамор. Пистолетът на руския агент лежеше до автомата на убиеца. Знаеше за огнестрелното оръжие само онова, на което го бяха научили по време на задължителния курс в Оперативния център. И тогава не се бе справял чак толкова добре. Не и в сравнение с Майк Роджърс и Боб Хърбърт. Обаче ако успееше да отблъсне сирийците, навярно щеше да спечели време Уорнър и другите да се измъкнат от приемната зала.
— Уорнър — високо прошепна в телефона, — към теб идват войници. Навярно вражески. Залегни и чакай, докато не ти кажа. Повтори.
— Да залегна — отвърна Бикинг.
Худ остави телефона отворен и взе автомата от покрития с кръв мраморен под. Когато се изправи, главата му се замая. Не беше сигурен дали е от прекалено бързото изправяне, или защото ръцете и подметките му лепнеха от човешка кръв. Навярно и заради двете. Бързо прескочи протегнатата ръка на един от агентите от АДС и застана зад вратата.
Сърцето му силно биеше. Ръцете му леко трепереха. Бе изкарал задължителния курс по стрелба, но никога досега не беше стрелял по човек. Нямаше да стреля, за да убива. Поне отначало. Но нямаше гаранция, че няма да му се наложи. Беше кмет на Лос Анджелис, после банкер. Постъпи в Оперативния център, за да се занимава с умствен труд. Да решава кризисни положения, а не да убива.
«Е, нещата се променят, Худ — каза си и дълбоко пое дъх. — Или ще стреляш, ако се наложи, или семейството ти ще присъства на погребение.» Наведе се напред и погледна към войниците, които вървяха към приемната зала. Започна да съставя план. Първо да разбере дали може да преговаря с тези хора. И второ да види как биха реагирали на предизвикателство.
— Някой от вас говори ли английски? — попита.
Войниците спряха. Намираха се на малко повече от пет метра от залата и на около трийсет и пет метра от него. Без да се обръща водачът им каза нещо на човека зад себе си. Мъжът пристъпи напред.
— Аз говоря английски. Кой си ти?
— Американски гост на президента. Току-що приказвах по телефона с командира на президентската гвардия. Иска всички лоялни бойни части незабавно да идат при него в северната галерия.
Мъжът преведе думите му. Водачът на групата даде заповед на един от мъжете зад себе си. Двама войници се отделиха и тръгнаха по пътя, по който бяха дошли.
„Трябва да провери — помисли си Худ, — но не използва радиостанцията си.“ Ако навън имаше президентски гвардейци, този човек не искаше да разберат, че е тук.
Когато двамата войници завиха зад ъгъла, командирът даде нова заповед. Групата пак се раздели. Водачът и четирима мъже продължиха към приемната зала, докато трима се насочиха към Худ с оръжие в ръце. Не идваха да го спасят. Въпросът беше дали имат намерение да взимат пленници, или щяха да убиват наред. С провалилия се атентат срещу президента вече бяха отнели няколко живота. И бяха убили всички в тази стая. Дори да взимаха пленници, в което дълбоко се съмняваше, Худ не искаше да подлага страната, семейството и самия себе или хората си в залата на продължителните изпитания на пленничеството. Както някога се бе изразил Майк Роджърс: „Това просто е друг начин да умреш“.