Насър повдигна брезента отзад, погледна навън и рече:
— Както очаквах — рече той.
— Какво има? — попита Худ.
Египтянинът пусна брезента и се наведе към него.
— Заобикаляме еврейския квартал.
— Не разбирам. Какво означава това?
Насър се наведе още по-близо.
— Че почти сигурно сме в ръцете на «Миста'аравим». Те никога не биха действали в онази част на града. Ако ги разкрият, ще последва ужасна реакция срещу еврейското население.
Бикинг също се бе навел към Худ.
— И залагам всичко, което притежавам, че в тези бъчви държат не само риба. В камиона навярно има оръжие, достатъчно за локална война.
Докато се движеше по изключително тесните и лъкатушещи улички, камионът намали скоростта си. Високи къщи надвисваха над пътя на неравни интервали и под различни ъгли. Някога белите им стени бяха придобили от слънцето нездрав жълтеникав цвят. Ниски капандури и още по-ниски простори за пране се докосваха до брезентовия таван. Велосипеди и автомобили спокойно се движеха по пътя и правеха маневрирането още по-трудно.
Накрая камионът спря на тъмна, сляпа уличка. Мъжете слязоха и се приближиха до дървена врата откъм мястото на шофьора. Посрещнаха ги две жени, които им помогнаха да внесат ранените в мрачна малка кухничка и да ги поставят върху одеяла на пода. Жените свалиха кърпите и панталоните им, после промиха раните.
— Можем ли да помогнем с нещо? — попита Худ.
Никой не му отговори.
— Не го приемайте лично — тихо му каза Насър.
— Не го приемам — отвърна той. — Имат си достатъчно грижи.
— Същото щеше да е даже да нямаха ранени — прошепна египтянинът. — Истински параноици са да не би някой да ги види.
— Съвсем естествено — рече Бикинг. — „Миста'аравим“ имат свои агенти в терористични организации като «Хамаз» и «Хизбула». Използват скривалища като тази къща, когато се наложи да действат в пълна секретност. Но ако ги видят тук, това ще им струва живота и — което за тях е още по-ужасно — ще изложат на опасност сигурността на Израел. Определено не са много радостни, че им се е наложило да се покажат, за да спасят група американци.
Докато разговаряха, шофьорът на камиона и тримата маскирани се изправиха. Ниският се обади по телефона, а другите прегърнаха жените. После излязоха от тъмната стая. Няколко секунди по-късно изскърца скоростен лост и камионът потегли на заден ход.
Една от жените продължи да се грижи за ранените. Другата се изправи и погледна новодошлите. Беше двайсет и пет — трийсетгодишна и около метър и шейсет на ръст. Кестенявата й коса бе вдигната на стегнат кок, а гъстите й вежди правеха кафявите й очи още по-тъмни. Имаше кръгло лице, пълни устни и матова кожа. Върху черната си рокля носеше окървавена престилка.
— Кой от вас е Худ? — попита тя.
Той вдигна ръка.
— Аз. Хората ви ще се оправят ли?
— Надяваме се — отвърна жената. — Повикахме лекар. Но колегата ви е прав. Те не се радват, че им се наложи да се покажат навън. Още по-неприятно им е, че двама от тях са ранени. Тяхното отсъствие и раните им няма да могат лесно да се скрият.
— Разбирам — отвърна Худ.
— Сега се намирате в моето кафе — обясни тя. — Бяхте докарани тук като риба. С други думи, не трябва да ви виждат извън тази стая. Когато затворим заведението, ще ви откараме в посолството. Не мога да отделя хора по-рано.
— Разбирам — повтори той.
— Междувременно — продължи жената, — помолиха щом пристигнете, да телефонирате на някой си господин Хърбърт. Ако нямате телефон, ще се наложи да ви намеря. Този разговор не трябва да влиза в сметката ни.
Бикинг бръкна в джоба си и извади клетъчния телефон.
— Чакайте да видя дали все още работи — каза и го отвори. Включи го, послуша за миг, после го подаде на Худ. — Произведен в Америка и направо като нов.
— Но не и секретен — отвърна той. — Обаче ще трябва да свърши работа.