— Това не е вярно. Ами ако ракетата се взриви в пещерата?
— Защо? — попита Марта. — Защо ракетата изобщо ще влиза вътре?
— Защото новото поколение ракети действа чрез ЛОС — отвърна той. Разсъждаваше на глас, опитваше се да разбере дали е прав. — При липсата на географска информация „Томахоук“ идентифицира целта си по неповторяема комбинация от визуални, аудио, сателитни и електронни данни. Ракетата навярно няма да има визуална връзка, тъй като РОЦ е зад планина, а сателитът е изключен. Но ще засече електронна дейност — навярно през пещерата, която е най-прекият път. И „Томахоук“ ще тръгне по него. Сензорите на носа му ще го предупредят да стои настрани от всичко, което не е РОЦ, като например от стените на пещерата.
— Но не и от хора — довърши Марта.
— Хората са прекалено дребни, за да ги забележи. Във всеки случай не това ме тревожи. Притеснявам се за самото прекратяване на мисията. Даже заповедта да се получи навреме, ракетата вече ще е в пещерата. Експлозията ще унищожи всичко вътре.
Последва кратко мълчание. Хърбърт погледна към часовника си и взе телефона, който го свързваше с Иши Хонда.
— Редник, внимателно ме слушай! — нареди той.
— Сър?
— Прикрийте се! — извика. — Където и да е! Има вероятност ракетата да се взриви под носа ви!
59.
Вторник, 16:01
Долината Бекаа, Ливан
Майк Роджърс нямаше желание да гледа как командосите от група Б помагат на кюрдите. Те изтегляха горящите тела от ада на избухналия в пламъци щаб. Войниците използваха пръст от пода на пещерата и дори собствените си тела, за да гасят пламтящите дрехи, коси и крайници. После започнаха да ги изнасят навън на светло, където можеха да им окажат първа помощ.
Генералът извърна своето изгорено тяло от спасителните действия. Не му харесваше онова, което си мислеше и чувстваше — не му харесваше, че желае да страдат. До последния от тях. Искаше да горят, както бяха горили него.
Роджърс отметна глава. Болката продължаваше да изгаря ръцете и страните му. Болка, причинена от съзнателно пренебрегване на какъвто и да е законов и морален кодекс. Болка, причинена по заповед на човек, който се бореше за каузата и народа си, като ги налагаше.
Генералът се върна в пещерата. Щеше да спаси Седен по-късно. В момента искаше да види дали може да помогне с нещо в акцията по връщането на РОЦ. Центърът, който бяха поверили под негово командване и който беше загубил.
Докато приближаваше, той се заслуша. Чуха се изстрели, последвани от броенето на полковник Огъст. Пристигна точно когато Иши Хонда съобщаваше в Оперативния център, че РОЦ отново е в техни ръце.
Генералът се притисна до стената. Това бе победа на Огъст и нямаше право да я споделя. Той погледна надолу и се заслуша. Долавяше облекчението в гласовете на командосите, докато група А се отправяше да заеме позиция около микробуса. Чувстваше се почти самотен, макар и не съвсем. Както пишеше италианският поет Павезе: „Човек никога не е съвсем сам на света. В най-лошия случай той е в компанията на момче, младеж, а скоро и на възрастен — човекът, който някога е бил“. Роджърс беше в компанията на войника и мъжа, който бе само допреди ден.
След няколко секунди, които му се сториха цяла вечност, чу, че редникът се свързва с полковник Огъст.
— Сър — бързо каза Хонда, — „Томахоук“ може да удари РОЦ или да се взриви в пещерата след около четирийсет секунди. Съветват ни да потърсим прикритие…
— „Страйкър“, незабавно групиране! — извика полковникът.
Роджърс се затича към тях.
— Полковник, насам!
Огъст го погледна. Генералът вече тичаше по другото разклонение на тунела.
— След генерала! — извика командирът на „Страйкър“. — Иши, предай на група Б да се спусне с пленниците в подножието на склона.
— Да, сър!
Роджърс стигна до килиите в момента, в който чуха басовия рев на носещата се към пещерата ракета. Генералът заповяда на хората да вдигнат решетките и да скочат в ямите. Самият той отвори килията на полковник Седен, за да се увери, че никой няма да го нарани, докато влизат вътре.
Хонда беше последният от командосите, който потърси убежище в една от ямите. Когато редникът приклекна на дъното с ръце над главата, Роджърс отстъпи назад. Застана в края на пещерата, заслушан в усилващия се вой. Изпълни го гордост от сънародниците му, създали „Томахоук“ — резултат от съчетаването на американския интелект, умение, дух и целенасоченост. Същото изпитваше и към РОЦ. И двете машини действаха точно така, както се предвиждаше. Командосите от „Страйкър“ — също, и той се гордееше и с тях. Що се отнасяше до самия него, искаше му се експлозията да го погълне, ако не му оставаше да свърши още нещо.