Тигър и Ефрат на изток и великият Нил на запад някога са образували Плодородния полумесец — люлката на няколко ранни цивилизации, датиращи от 500 г.пр. Хр.
Люлката на цивилизацията, каза си Ибрахим. Неговата родина. Една трета от тази велика земя, на която принадлежеше и той, сега беше безжизнена и западаше.
В миналото по Ефрат са плавали военни кораби и местните племена са били принудени да се придвижат на запад. Водните колела и напоителните канали на изток били занемарени, докато в западната част на страната се издигали велики градове, простиращи се от Алепо на север до вечния Дамаск. Ефрат била изоставена, а после — съсипана. Бистрите й води станали кафяви от индустриалните и човешките отпадъци, идващи предимно от Турция. Сега дори топящите се планински снегове и поройните дъждове не можеха да я изчистят. През осемдесетте Турция започна масирана кампания за водните запаси, построявайки язовири по горното течение на Ефрат. Това спомогна за пречистването на реката и за плодородието на турските ниви, но причини още по-голяма суша и глад в Северна Сирия и особено в Ал-Гезира.
И Сирия не направи нищо, за да предотврати това, горчиво помисли Ибрахим. Трябваше да се бори с Израел на югозапад и да наблюдава действията на Ирак на югоизток. Сирийското правителство не искаше цялата северна граница — повече от шестстотин и четирийсет километра — да бъде подложена на опасност заради обтегнати отношения с турците.
Но наскоро започнаха да се чуват различни гласове, които станаха особено силни през 1996 година след неколкократните и настървени атаки срещу кюрдите. В провинция Хакари, близо до границата с Ирак, в сблъсъци с турците загинаха хиляди кюрди. Още няколко хиляди умряха, когато в Халабджа Саддам Хюсеин използва отровен газ срещу кюрдите. Кръвопролитията се засилиха и заради вътрешните борби между различните кюрдски секти — за земя, традиции и заради степента на намеса, която биха търпели от страна на населението с друго самосъзнание.
Накрая Муллах Мустафа Мирза, водачът на малкия, но могъщ клан Мирза от Ирак, ги призова да се помирят. Той поиска обединение. А обаятелният Валид Ал-Назри, лидерът на ПКК, кюрдската работническа партия, се съгласи да му помогне да го постигне.
През последните няколко месеца Ибрахим прекарваше почти цялото си свободно време в Хазеке, тих град на югозапад. Работеше с местните патриоти от ПКК, в която членуваше и брат му. След като се увери, че печатарските преси и колите работят, той нетърпеливо изслуша възгледите на Махмуд относно основаването на автономна държава. Докато помагаше в пренасянето на оръжие и взривни материали под прикритието на нощта, слушаше ожесточените им спорове за обединяване с другите кюрдски фракции. Докато си почиваше, след като бе помогнал на няколко малки въоръжени групи да се качат на влака, той чу какви уговорки се правят за посрещането на иракските и турските кюрди, да кроят планове за автономна държава и да избират водач.
Ибрахим сложи слънчевите си очила и светът отново потъмня.
В днешно време единствената причина за прекосяването на Ал-Гезира е пътуването до Турция. Той също бе тръгнал натам, макар че не беше като повечето туристи. Те идваха с фотоапарати, за да снимат пазарите, окопите от Първата световна война и джамиите. Носеха географски карти и кирки за археологически разкопки или американски джинси и японска електроника, които продаваха на черния пазар.
Ибрахим и неговият екип имаха друга цел — да върнат водата на Ал-Гезира.
2.
Понеделник, 13:22
Шанлъ Урфа, Турция
Адвокатът Лоуел Кофи Втори стоеше в сенчестата част на един чудат бял микробус с шест колела. С краищата на червената кърпа, завързана на врата му, попиваше потта, която се стичаше в очите му. Проклинаше наум бръмченето на захранвания с батерии мотор, което означаваше, че в микробуса работи климатична инсталация. После загледа безплодната местност, пресечена от пусто асфалтирано шосе, което трептеше от следобедната мараня. Отвъд него, отдалечен на пет километра и на повече от пет хиляди години, беше град Шанлъ Урфа.
Трийсет и три годишният биофизик доктор Фил Катцен стоеше вдясно от адвоката. Дългокосият учен, засенчил очи, за да види по-добре очертанията на древната метрополия, попита:
— Лоуел, знаеш ли, че преди десет хиляди години точно тук, където стоим, са били опитомени товарните животни? Дивите волове. Тъпкали са земята под краката ни.
— Страхотно — отговори Кофи. — И вероятно можеш да ми кажеш какъв е бил съставът на почвата тогава, нали?