Предполагаше се, че един нисколетящ и бързодвижещ се самолет, отправил се към границата, обикновено има лоши намерения. Алармата прозвучаваше, когато засечеше именно такъв летателен апарат.
— Движи се на запад — каза Майк. — Скоростта и височината показват, че е хеликоптер.
В гласа му се долови загриженост, но и вълнение. РОЦ вършеше работата си безупречно.
Мери Роуз приклекна до командното табло вляво от него.
— Изненадан ли си, че е само един?
— Граничните патрули летят сами, но този се движи твърде бързо, за да извършва само оглед. Хеликоптерът има определена цел.
Младата жена натисна копчето за автоматична настройка на командното табло. Скритата в сенчестия купол на микробуса антена мигновено се насочи към мишената на Въздушната гранична тревога и започна да подслушва комуникациите, достигащи и излъчващи се от летателния апарат. Компютърът беше програмиран със стотици езици и диалекти. След като по дигитален път отстранеше статичните и други смущения, мониторът показваше симултанен превод на електронните трансмисии, които получаваше.
— … намерихте там?
От хеликоптера не отговориха.
— Повтори, Мардин 1, какво намерихте на кръстопътя?
Продължаваха да мълчат.
— Хеликоптерът е от турската военновъздушна база в Мардин — каза Роджърс, после натисна няколко копчета и информацията се появи на екрана. — Какво имат там? Два хеликоптера „Хюс 500Д“ и един „Пайпър Къб“. Този се движи с двеста и петнайсет километра в час. Явно е „Хюс 500Д“.
— Може би пилотът се е загубил.
— Не мисля. По-скоро някой екипаж е бил изпратен на разузнаване и не се е върнал. Нямаше да лети с максимална скорост, ако се беше загубил. И сигурно не напуска нелегално страната, защото се е отправил към вътрешността на Турция.
— Възможно ли е радиопредавателят да се е повредил?
— Вероятно. Но пак стигаме до въпроса, защо лети с максимална скорост. Онези там горе явно бързат.
Превъртайки ключовете на показалеца си, генералът нареди на компютъра да провери военните съоръжения в югозападната част на Източен Анадол. За разлика от останалата територия на Турция, която представляваше планини или пустини, Анадол беше предимно равнинна и само тук-там имаше ниски хълмове.
На екрана бързо проблесна едно Х, което означаваше „не“.
— Не извършват аварийно кацане — отбеляза Роджърс. — Онези типове са намислили нещо.
Мери Роуз чу, че някакъв мотор се приближава към микробуса, и продължи да чете текста, който вървеше на монитора.
— … извън обхвата на нашия радар и не чуваме сигналите ви. Има ли някакъв проблем? Защо не отговаряте? Може би някой е влязъл в страната и те го преследват — предположи тя.
— Тогава защо не докладват на базата? — попита Роджърс и поклати глава. — Не, тук нещо не е наред. Ще съобщя на турските сили за сигурност и ще видим какво ще кажат.
— Не мислиш ли, че би трябвало да са вдигнати по тревога, ако има проблем?
— Напротив. Пред съперничеството тук между различните правителствени фракции политиката на Вашингтон изглежда като един обикновен троен пас. Силно е почти колкото съперничеството между религиозните фракции.
На вратата се почука. Мери Роуз се наведе, превъртя дръжката и погледна навън. Беше редник Пъпшоу, който каза:
— Полковник Неджат Седен е тук и иска да се срещне с генерал Роджърс.
— Покани го да влезе, редник — отговори той, без да поглежда през рамо.
— Тъй вярно, сър.
Редникът отстъпи встрани. Младата жена отвори вратата и приветливо се усмихна на ниския светлокож мъж. Той беше як, с грижливо подрязани мустаци и хлътнали очи — най-тъмните, които бе виждала. Къдравата му черна коса беше влажна и пригладена от мотоциклетната каска. Полковник Седен носеше кобур за пистолет четирийсет и пети калибър. Отвърна на усмивката й и леко се поклони.
— Добър ден, госпожице.
Говореше английски със силен акцент, като удължаваше гласните и изяждаше съгласните, както беше характерно за родния му език.