— Той изпраща пазители, които да се грижат за теб и да отнесат душата ти, когато смъртта те вземе…
Само преди няколко минути Валид бе оставил тримата си спътници, раницата и оръжията на този безплоден хълм. Беше дал на Махмуд златния си пръстен, който представляваше две сребърни ками, кръстосани под една звезда. Пръстенът го идентифицираше като водач на групата. После отново излетя с хеликоптера и се отправи към язовира. Стремглаво спускайки се в бушуващите води, той се остави да бъде погълнат. Изригналият гейзер за миг отбеляза мястото на смъртта му. После тримата оцелели с ужас видяха как водите отнесоха останките от хеликоптера.
Валид се беше пожертвал, защото това беше единственият начин да заличи хеликоптера от турските радари. Да запази живота на останалите, за да продължат борбата на Кюрдската работническа партия.
Махмуд довърши молитвата, но не се надигна.
— Защо ти, Валид? — тихо и тъжно попита той. — Ти беше нашият водач, нашата душа.
— Махмуд — прошепна Ибрахим, — скоро, ще пристигнат патрулите. Трябва да тръгваме.
— Можеше да ми покажеш как се управлява хеликоптера — продължи брат му. — Моят живот не беше важен колкото твоят. Кой ще води хората сега?
— Махмуд — настоятелно изрече младият мъж. — Моля те. Ти ще ни водиш. Той ти даде пръстена.
— Да — отговори Махмуд и кимна. — Аз ще ви водя. Такова беше предсмъртното желание на Валид. Имаме още много работа.
Ибрахим никога не бе виждал брат си обзет от такава скръб и гняв. А после му хрумна, че вероятно Валид е искал да постигне и този ефект — да разпали огъня на омразата в сърцата на бойците си.
Махмуд стана и той му подаде парабела и един пистолет трийсет и осми калибър.
— Благодаря, братко — рече Махмуд.
— Според Хасан — тихо и уверено каза Ибрахим — до вечерта можем да стигнем до Шанлъ Урфа. Ще останем в предпланините и ще се скрием, ако се наложи. Или ще хванем някоя кола или камион.
Махмуд се обърна към Хасан, който стоеше на почтително разстояние.
— Няма да се крием — заяви той. — Ясно ли е?
— Да — едновременно отговориха двамата.
— Води ни, Хасан — рече Махмуд. — И нека Светия Пророк да ни заведе у дома… и при нашите врагове.
14.
Понеделник, 18:29
Огюзели, Турция
Преди да отиде в Средна Азия, Майк Роджърс бе изпълнил обичайната процедура. Прочете каквото можа за този район, както и сведенията на други военни за местното население. Когато беше там по време на операция „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“, прочете „Седемте опори на мъдростта“ от Т. И. Лорънс и „С Лорънс в Арабия“ от репортера Лоуел Томас. Това бяха две виждания на един и същи човек. Този път препрочете спомените на генерал Чарлз Гордън Китаеца, както и една антология за пустинята. Нещо, написано от Д. Х. Лорънс — английския писател, а не от войника Т. И. Лорънс, бе останало в паметта му. Пустинята е „завинаги непритежавана земя“. Този израз много му хареса.
Също като полярните райони пустинята можеше да бъде взета под наем, но не и купена, ала за разлика от тях, където ледът можеше да бъде разтопен, за да се снабдят хората с вода, и имаше относително стабилна основа за строеж, пустинята имаше различни настроения — ту гореща, ту хладна. Силно ветровита в един миг и напълно спокойна в следващия. За разлика от Арктика и Антарктика тук пътниците не слизаха от кораба или самолета и не се придвижваха във вътрешността, за да правят снимки. Още от древни времена, когато кервани с камили минавали по тези места, човекът идвал в пустинята само за да я прекоси. И там, в онези високи и сухи земи, където пръстта е не само песъчлива, но изсъхнала, пътуването се измервало в метри, а не в километри. Прекосяването на пустинята изисквало късмет и издръжливост.
Благодарение на радиовръзките и моторните превозни средства пътуването през пустинята или по мъртвите турски полета вече не беше убийствено както до началото на настоящото столетие. Но все още имаше поразително изолирани места. След половин час пътуване с мотоциклета на Седен Роджърс забеляза, че дори насекомите намаляха и после изчезнаха. Генералът се наведе над големия „Харли“. Вятърът рошеше прошарената му коса и блъскаше раменете му. Той погледна малкия компас, монтиран на контролното табло точно под тахометъра. Бяха се отправили към мястото, където хеликоптерът бе видян за последен път. Движеха се по периметъра на наводнението. Майк погледна часовника си. След двайсетина минути щяха да пристигнат.