Роджърс опита да се обърне и да види какво става, но Махмуд блъсна лицето му с дулото на пистолета. Със сетива, изострени до крайност поради пронизващата болка, Майк слушаше внимателно. Внезапно чу сигнала на клетъчния телефон. Хасан бе натиснал едно от копчетата. Защо?
И тогава Роджърс се сети какъв е отговорът на този въпрос. Махмуд бе повикал Хасан, полиглота на групата, за да прочете английските думи върху телефона. На едно от копчетата пишеше „Повторно избиране“. Лагерът беше последното място, където Роджърс се беше обаждал. Махмуд се свързваше с този номер.
Хасан стоеше само на няколко крачки. Майк чу, че телефонът звъни, и се вцепени, докато чакаше да разбере кой ще отговори и какво ще каже.
— Ало?
Мери Роуз. Хасан се изненада, като чу женски глас, но не каза нищо. Майк се молеше наум тя да затвори. Изкушаваше се да й изкрещи да избягат с РОЦ, но едва ли щяха да го сторят навреме. Не и ако онези тримата убиеха него и Седен и тръгнеха към микробуса.
— Ало? — повтори тя.
„Не казвай нищо друго — молеше се Роджърс. — Моля те, Мери Роуз…“
— Не те чувам, генерал Роджърс — каза тя. — Не знам дали ти ме чуваш, но ако е така, ще затворя.
Тя го направи. С победоносен вик Хасан изключи телефона и го пъхна в джоба на ризата на Майк. После една минута разговаря с другите двама. Накрая погледна Роджърс.
— Генерал Роджърс, мисля, че ти не си защитник на околната среда. Американските военни работят съвместно с турските сили за сигурност, за да намерят кого? Нас, може би? — попита и дойде толкова близо до Майк, че носовете им се докоснаха. — Е, намерихте ни. И онази жена по телефона. Тя не е в Газиантеп.
— Там е. В полицейския участък.
— Районът около Газиантеп е планински — презрително каза Хасан. — Не можеш да се свържеш по клетъчен телефон. Единствените равнини са на югоизток.
— Връзката е сателитна — излъга Роджърс. — Минава над планините.
Мъжът зад полковник Седен каза нещо на арабски. Хасан кимна и изсъска:
— Той казва, че си лъжец. За сателита е нужна… чиния. Нямаме време за празни приказки. Трябва да стигнем до долината Бекаа.
Разгневен, арабинът се обърна към Седен. Полковникът се бе съвзел и дишаше тежко. Той отново коленичи до него и щракна запалката. Майк видя изражението на турчина — слава богу, предизвикателно.
Хасан попита Седен нещо на турски. Той не отговори. Терористът напъха кърпа в устата му, сграбчи го за косата и завря пламъка под носа му. Турчинът започна да рита и да надава сподавени стонове. Този път Хасан не отдалечи запалката. Виковете на Седен станаха по-силни и той започна да се гърчи в опитите си да се измъкне.
Хасан угаси запалката, извади кърпата от устата му, после зашепна в ухото му. Полковникът дишаше учестено, а краката и ръцете му трепереха. От поведението му Роджърс разбра, че турчинът ще проговори, защото не разумът, а болката контролираше тялото му. Волята му беше сломена, а съзнанието — съсредоточено единствено върху стремежа да се предпази от по-нататъшна болка.
Хасан отново напъха кърпата в устата му и доближи запалката до лявата му вежда. Седен затвори окото си, но Роджърс знаеше, че това няма да помогне.
Пламъкът обгори веждата и плъзна по челото му. Всеки момент Седен щеше да се пречупи. Роджърс не искаше да го остави да живее с тази вина — ако някой от двама им оцелееше.
— Спри! — извика. — Ще ви сътруднича.
Хасан отдалечи пламъка и пусна косата на Седен. Турчинът се преви на две.
— Какво искаш? — попита Майк.
Време беше да смени тактиката. Мислеше да престане да протака и да се опита да постигне компромис и да даде погрешна информация.
— Първо, генерале, искаме да дойдете с нас като заложници — отговори Хасан. — Но в момента искаме нещо друго.
Не беше нужно да ги пита какво.
— Ще ви помогна да се скриете или да напуснете страната — каза му. — Но няма да ви заведа в лагера.
— Ние познаваме тази страна. Можем да намерим пътя и без теб — заяви Хасан. — Но това няма да е необходимо. Твоите хора сигурно имат някакъв превоз. Ще им кажеш да дойдат да те вземат.
— Не смятам да го направя — рече Майк.
Терористът тръгна към него.
— Ако двамата с Махмуд отидем облечени във вашите дрехи през нощта и с мотоциклета на полковника, мислиш ли, че някой ще ни спре?
— Да, моите хора ще ви спрат.
— Но не и преди да отидем съвсем наблизо с оръжията си. Те ще се колебаят дали да стрелят, а ние не. Не можем да си го позволим.