— Може би — каза Линкълн. — Има и други въпроси. Например петнайсетте милиона азери, населяващи северните провинции на Иран. Ако те решат да се отцепят, Иран ще се бори, за да ги задържи. А петте милиона етнически кавказци в Турция със сигурност ще застанат на страната на своите ирански родственици. Това ще предизвика война между двете страни. И ако кавказците се борят за независимост, има възможност северните им събратя да бъдат разединени от други групи, които искат да решат многовековния спор. Осетите и ингушетите, осетите и грузинците, абхазите и грузинците, чеченците и казаците, азерите и лезгите.
— Отчайващото е — обади се Колон, — че и екипът на Боб Хърбърт от Оперативния център и екипът на Грейди Рейнолдс от ЦРУ са съгласни с моите хора. Проблемът в Дамаск няма нищо общо с взривяването на язовира. Трябва да са луди да отрежат повече от половината от собствените си водни запаси.
— Може би искат да предизвикат международен отзвук — предположи Бъркоу. — Телевизионните изображения и снимките на жадни бебета и умиращи възрастни хора мигновено ще промени представата за Сирия. Това ще отклони американската подкрепа и чуждестранната помощ от Турция и Израел и ще я насочи към тях.
— Освен това много по-голямата и по-добре въоръжена турска войска ще ги сграбчи за гърлото — добави Колон. — Инцидентът с язовира е бойно действие. В едно такова стълкновение американските военни сили и финансови институции ще бъдат задължени от пакта НАТО да подкрепят Турция. Израел също ще застане на страната на турците, особено ако им предоставят възможност да нанесат удар на Сирия.
— При условие, че Сирия отвърне на предизвикателството и се включи във войната — отбеляза Бъркоу. — Турция може да струпа войска на сирийската граница. Сирия също. Но ако Сирия предпочете да не реагира, няма да има война.
— И арабският свят ще ги смята за опозорени — рече Колон. — Не, Стив, това е твърде вероломно. Би имало повече смисъл, ако атентатът е дело на сирийските кюрди.
— Защо кюрдите биха искали да предизвикат международен конфликт? — попита президентът. — Те и без това отчаяно атакуват страните домакини. Защо биха направили нещо от такъв голям мащаб?
— Ние очакваме, че за известно време кюрдите, живеещи в различни държави, ще се обединят — отговори Лари Речлин. — В противен случай поемат риска да бъдат пометени поотделно. Сегашната цел може да е именно такова обединение.
— Кюрдистан в диаспора — рече Линкълн.
— Точно така — съгласи се шефът на ЦРУ.
— Стивън, истината е, че генерал Ванзант има право да се тревожи за онова, което биха могли да направят кюрдите. Те са едни от най-преследваните народи в света. Разпределени в Турция, Сирия и Ирак, те са репресирани и от трите правителства. До 1991 в Турция не им позволяваха дори да говорят на родния си език. Под натиска на другите страни — членки на НАТО, Анкара с нежелание им даде това право, но нищо повече. Над двайсет хиляди турци са убити, откакто през 1984 бунтовниците започнаха да се борят за автономна държава. На кюрдите все още е забранено да сформират каквито и да са групи. Не само политически партии, а дори певчески клубове и литературни кръжоци. Избухне ли война, кюрдите неминуемо ще станат част от мирния процес. Това е единственият начин, по който могат да се надяват да постигнат суверенитет.
Президентът се обърна към Ванзант.
— Трябва да подкрепим турците. И да попречим на тази история да се развие в друга посока — в конфликт между Гърция и България.
— Съгласен съм — отвърна той.
— Ето защо трябва да се опитаме и да я потушим, преди сирийците и турците да са се възползвали от възможността — добави президентът. — Ав, каква е вероятността Турция да нападне Сирил, за да търси атентаторите на язовира?
— Ами в Анкара са много недоволни, но не мисля, че ще преминат границата. Поне не със сила.
— Защо не? — попита Ванзант. — И преди са нарушавали националния суверенитет. През 1996 извършиха няколко въздушни нападения срещу кюрдските сепаратисти в Северен Ирак.
— Смятаме, че в случая Турция действа с одобрението на Ирак — каза Речлин. — Тъй като Съединените щати няма да позволят на Саддам да нападне кюрдите, той ще остави турците да го направят.
— Както и да е — рече Линкълн, — има и още една причина, поради която турците се въздържат да тръгнат срещу Сирия. През 1987 Турция разбра, че Абдула Окалан, командирът на кюрдските партизани, живее в Дамаск. Седял в апартамента си и издавал заповеди за нападения срещу турските села. Анкара поиска разрешение от Дамаск да пусне в страната ударен екип, за да го заловят. Сирия само не трябваше да пречи. Ала страната не пожела да разбуни духовете на местните кюрди, затова отказа. Турците бяха готови да изпратят ударен екип в Дамаск.