— Не помислих за това. Браво, Лоуел.
— Един терорист би постъпил така, за да забави моторизирана войска.
Катцен погледна към канавките вдясно и вляво.
— Трябва да излезем от пътя.
— Ами ако мините са там? Може би овцата е сложена тук, за да накара някой да излезе от пътя.
Фил се замисли за миг, после взе фенерчето и отвори вратата на микробуса.
— Така няма да стигнем доникъде — каза. — Ще издърпам встрани проклетата овца. Ако ме взриви, ще знаете, че вече е безопасно да минете.
— Не — рече Кофи. — Никъде няма да ходиш.
— Какъв друг избор имаме? Детекторът за метал е свързан с главния компютър. Махнахме батериите и сега нямаме време да ги сложим отново.
— Да възложим ли проверката на пътя на командосите?
Катцен мина покрай адвоката.
— И за това нямаме време. Освен това те ще ни трябват, за да спасим Майк и полковника. Винаги съм се отнасял добре с животните и тази овца няма да посмее да ме нарани — ухили се и изскочи на черния път.
— Моля те, внимавай — каза Мери Роуз.
Фил обеща да го направи и мина пред микробуса. Лоуел се показа на вратата. Макар че беше доста хладно, устата му бе пресъхнала, а челото — потно. Катцен насочи лъча на фенерчето към овцата, после вляво и вдясно от пътя.
— Не виждам опънати жици за препъване — рече той и бавно заобиколи мъртвото животно. — Пътят не е разкопаван.
Сетне се наведе над овцата. Кръвта блесна в яркочервено на светлината на фенерчето. Раната беше десет сантиметра в диаметър. Фил докосна кръвта.
— Не е засъхнала. Животното е било убито преди час. Раната е огнестрелна. Доколкото виждам, няма огнепроводен шнур, нито пластичен експлозив. Хайде, група. Ще преместя добичето.
Тихото бръмчене на двигателя заглушаваше туптенето в слепоочията на Кофи и ударите на сърцето му. Той знаеше, че не е задължително да има огнепроводен шнур. Под овцата можеше да е заровена мина.
Катцен остави фенерчето на пътя и хвана овцата за задните крака. Страхът на Лоуел не му пречеше да се присъедини към колегата си, но той остана в микробуса, защото ако с Фил се случеше нещо, той трябваше да помогне на Мери Роуз и на командосите да стигнат до целта.
Младата жена стисна ръката му, когато Фил премести овцата на няколко сантиметра. После я остави, отиде от другата й страна и я освети с фенерчето.
— Не виждам бомби.
Сетне отново хвана мъртвото животно, премести го още няколко сантиметра и пак се наведе да провери дали има нещо отдолу. Не видя нищо.
След малко повече от минута отмести овцата от пътя. Когато се върна в микробуса, беше облян в пот.
— И за какво беше всичко това? — попита Катцен.
Лоуел се вгледа в мрака навън.
— Овцата не е убита по време на упражнения по стрелба, както помислихме. Може би някой ни наблюдава, за да види колко сме.
Фил затвори вратата.
— Е, сега си мислят, че знаят. Хайде да минем хълма, по дяволите.
Мери Роуз включи на скорост и преди да натисне газта, пое дълбоко дъх.
— Не знам за вас, но моят стомах се сви.
— И моят — леко се усмихна Катцен.
Потеглиха нагоре по хълма и адвокатът отиде да обясни на командосите защо се бяха забавили. Коленичи на пода и изведнъж му се зави свят. Кофи допря чело до коляното си.
— Хей, Фил — попита той, — добре ли се чувстваш?
— Устата ми е леко пресъхнала. Защо?
Ушите на Лоуел започнаха да кънтят.
— Защото аз… Нещо ми стана. Вие ми се свят. Ушите ми бръмчат. И ти ли усещаш същото?
Катцен не отговори и адвокатът се обърна към него — точно навреме, за да го види как пада на седалката до шофьора. Мери Роуз се бе облегнала на волана и явно едва съумяваше да държи главата си изправена.
— Ще спра — каза тя. — Нещо… не е наред.
Микробусът намали и Кофи се надигна. В същия миг главата му се замая и той се строполи на пода. Хвана се за облегалките на двата стола пред компютрите и се опита да стане. Почувства гадене в стомаха и в гърлото и отново беше принуден да се свлече на пода.
Миг по-късно, когато пред очите му падна мрак, усети, че някой го влачи.
18.
Понеделник, 20:35
Огюзели, Турция
„Гледат, ама не виждат“ — помисли Ибрахим.
Той беше застрелял овцата и я бе довлякъл на пътя, за да спре микробуса. Когато шофьорът натисна спирачките, за да не мине през нея, той изскочи от канавката, където се криеше. Започна да пълзи към задната част на микробуса, запуши ауспуха с фланелката си, после незабелязано се отдалечи. Прозорците бяха затворени. Щом се затвореше и вратата, Ибрахим знаеше, че след по-малко от три минути пътниците вътре ще се задушат от въглеродния окис. Сириецът бе избрал сравнително равен участък от пътя, така че когато шофьорът припаднеше, микробусът плавно да спре. Сетне извади фланелката от ауспуха, влезе в превозното средство и отвори прозорците. Изпита едновременно изненада и радост, когато видя компютрите. Оборудването и информацията можеха да се окажат полезни.