— Продължавай — каза. — Какво трябва да направя? Ти как се справяше в подобни ситуации?
— По дяволите, Пол. Никога не съм бил командир на екип. Действах сам. Единствената ми задача беше да давам съвети. Това беше относително лесно. Не бях привързан към хората, с които работех. Не и по начина, по който сме привързани към Майк. Само знам, че ръководителите на операции като тази трябва да се освободят както от състраданието, така и от гнева. Да предположим, че някой от терористите има сестра или дете и ти се добереш до тях. Готов ли си да играеш същата игра, която те играят с нас?
— Откровено казано, не знам — призна Худ. — Не искам да падам до тяхното ниво.
— Именно на това разчитат хората като тях. Спомняш ли си операция „Орлов нокът“ през 1980, когато спасителните сили „Делта“ се опитаха да измъкнат нашите заложници от Техеран?
— Да. Параметрите на мисията принудиха нашите момчета да кацнат, за да презаредят гориво в сравнително оживен район. Броени минути, след като се приземиха, те плениха един автобус с четирийсет и четири ирански граждани. Преди операцията да се провали, планът беше да държат заловените иранци един ден, докато дойдат командосите, после да ги освободят от въздушната база „Манзарая“, която възнамерявахме да превземем. Извинявай, ако говоря малко като Бъркоу, но мисля, че тогава трябваше да задържим иранците и да се отнесем с тях по същия начин, по който се държаха с нашите хора.
— Щеше да ги направиш мъченици.
— Ами. Само сломени затворници. Никакво отразяване от страна на пресата, нито изгаряне на иранския национален флаг. Само око за око и зъб за зъб. И когато сред терористите се разпространеше слухът, че сме готови да играем тяхната игра, те щяха да се замислят, преди да се захващат с нас. Смяташ ли, че Израел играе по правилата? Нищо подобно. Видял съм много неща и невинаги приятни. Допуснеш ли състраданието да повлияе на преценката ти, може да изложиш на риск живота на своите хора.
Худ въздъхна дълбоко.
— Не допускаме ли състраданието да повлияе на преценката ни, тогава не сме хора.
— Разбирам. Това е една от причините, поради които не исках по-висок пост в този град. За всеки квадратен сантиметър плащаш както с кръв, така и с душата си.
Пол пусна дискетите в джоба на сакото си и каза:
— Както и да е, съвсем не беше неадекватен, Боб. Благодаря.
— Няма защо. О, има и още нещо.
— Какво?
— С каквото и да се сблъскаш, няма да си сам. Не забравяй това, шефе.
— Няма — усмихна се той. — Слава богу, имам екип, който няма да ми позволи да го направя.
20.
Понеделник, 21:17
Огюзели, Турция
Майк Роджърс беше завързан в неудобно положение за кормилото на мотоциклета. Ръцете му бяха извити зад гърба и стегнати здраво. Гърбът му беше опрян до изкривения метал на бронята, а краката — завързани за глезените и опънати пред него.
Но вътрешното му неудобство беше далеч по-силно от външното. Той не знаеше какво са намислили терористите. Ибрахим бе отишъл на пътя отвъд хълма. Преводачът Хасан беше тръгнал на изток и се бе отдалечил на четири-петстотин метра. Двамата вероятно подготвяха кръстосан огън. Шофьорът на микробуса нямаше накъде да избяга. Можеше само да обърне. И ако снайперистите бяха точни, обикновено нямаше време дори за това.
Микробусът се приближаваше, а Майк още не бе чул стрелба. Дали терористите само се криеха и пазеха базата си, в случай че РОЦ откриеше огън?
Микробусът спря и Ибрахим слезе. Няколко секунди по-късно Хасан се появи някъде от равнината, изтича до него и го прегърна. Третият мъж, Махмуд, стана и прегърна и двамата. Той бе останал на хълма и вече беше ясно, че е техният водач. Роджърс не можеше да види какво става в РОЦ. Но терористите очевидно го бяха превзели. Майк само можеше да се надява, че командосите са се измъкнали и обграждат сирийците. Самият той би им заповядал да го направят.
Ибрахим и Хасан влязоха в микробуса, а Махмуд забърза към Майк. В дясната си ръка сириецът държеше автомат, а в лявата — ловджийски нож. Сряза въжето, с което го бяха завързали за кормилото на мотоциклета, но не освободи краката му. После направи знак на пленника си да отиде в микробуса. Майк приклекна, изправи се и заподскача. Щеше да бъде по-лесно да пълзи, но никога не го правеше. Макар и трудно, успяваше да запази равновесие.