Наближи РОЦ и видя Кофи, Мери Роуз и Катцен. Тримата лежаха в безсъзнание на пода и бяха завързани за предната седалка. Ибрахим довлече и полковник Седен. Роджърс погледна наляво, към задната част на микробуса, и кръвта му се вледени.
Пъпшоу и Девон лежаха отпуснати на столовете пред компютрите. Краката и ръцете им бяха завързани. Командосите се размърдаха. Стомахът на Майк се сви. Двамата приличаха по-скоро на ловни трофеи, отколкото на войници. Вече нямаше значение какво се бе случило. Всички бяха пленници. И решението как ще се отнасят с тях и колко време ще ги държат, изискваше дълга и сложна игра.
Първото, което Роджърс трябваше да направи, беше да се опита да помогне на командосите. Когато се съвземеха и видеха, че са завързани, не само сърцата и бойният дух, но и достойнството им щеше да е сломено. Макар уязвени и физически наранени, те щяха да превъзмогнат това. Но без гордост нямаше да им остане нищо друго, дори след като ги освободяха. По време на обучението в терористични ситуации и на разговорите с Брет Огъст, като бивш военнопленник във Виетнам и настоящ командир на елитната част „Страйкър“ Роджърс бе научил, че повечето заложници слагат край на живота си година-две след като бъдат освободени. Мисълта, че са били унижавани и опозорени, оставяше у тях чувство за срам, което се засилваше, ако жертвите бяха военни. Рангът и медалите бяха публичното признание за смелост и чест — въздухът и водата за един войник. И когато тези качества бяха компрометирани в ситуация на заложник, само смъртта можеше да възстанови равновесието. Смърт като на викинг, застанал пред врага с меч в ръката, или като на опозорен самурай, който си прави харакири. Най-важното за тях беше, че повече няма да понасят този живот.
Освен всичко заради командосите от групата „Страйкър“ той трябваше да използва първото от четирите оставащи му военни преимущества. Налагаше се да рискува живота си. Когато беше в залива Кам Ран в Югоизточен Виетнам, винаги имаше жертви. Физическите бяха облени в кръв, а психическите — изписани на лицата на войниците. След като бойците бяха носили на ръце някой приятел, чиито крака, ръце или лице бяха отнесени от мина, или бяха утешавали боен другар, умиращ от огнестрелна рана в гърдите, гърлото или корема, имаше само два начина да ги мотивираш. Единият беше да ги изпратиш да отмъщават. Разчитащ по-скоро на гнева, отколкото на целта, този метод беше добър за нанасянето на мълниеносни удари или бързо уреждане на трудни ситуации. Вторият начин, който Роджърс предпочиташе, беше командирът да рискува своя живот. Това морално задължаваше взводът отново да стъпи на крака и да го подкрепи. Този метод не лекуваше пораженията, но изграждаше силна връзка и приятелство — нещо много важно.
Това си мислеше Майк, докато гледаше командосите. Усмихна се насърчително на редник Пъпшоу, после се обърна към предната част на микробуса.
Докато Хасан претърсваше екипа за скрити оръжия, Роджърс усети дулото на пистолет, опряно в гърба му. Махмуд го блъсна вляво. Искаше да го набута в задната част на микробуса.
Терористът изсъска нещо на арабски и със свободната си ръка го блъсна към тесния отвор. Генералът се препъна и падна по гръб, но веднага понечи да се изправи. Махмуд го прекрачи и насочи пистолета към главата му. Сетне му направи знак да остане там.
Роджърс се надигна. Дори в тъмнината видя, че очите на Махмуд се разширяват.
Това беше мигът, който щеше да определи взаимоотношенията им или да сложи край на живота на Майк. Докато се опитваше да стане, не откъсваше поглед от очите на похитителя си. За мнозина терористи беше много по-лесно да поставят някъде бомба, отколкото да застрелят човек, който ги гледа в очите.
Махмуд вдигна крак, стъпи върху гърдите му и гневно го натисна към пода. После го ритна в ребрата и пак изкрещя.
Ударът изкара въздуха от белите дробове на Майк, но му каза онова, което искаше да узнае. Мъжът не искаше да го убива. Това не означаваше, че няма да го направи, ала той можеше да го притисне още. Претърколи се на една страна, седна и отново се надигна.
Мърморейки сърдито, Махмуд замахна към главата му. Майк се отпусна на пода и юмрукът прелетя над него.
— Копеле! — изкрещя Махмуд. Отстъпи назад и се прицели в стомаха му.
Роджърс не откъсваше поглед от очите му.
— Махмуд! — извика Ибрахим. — Недей!
Сетне изтича и застана между тях. Двамата терористи обсъдиха шепнешком положението и Ибрахим посочи Роджърс, компютрите и екипа на РОЦ. След продължително мълчание водачът вдигна ръка и се отдалечи. Ибрахим отиде при него и му помогна да пренесат вътре полковник Седен. После изпрати Хасан да разговаря с Майк.