Пол и Уорнър се заловиха да изучават докладите за положението в Сирия, които бяха заредени в компютъра им. Но на Пол му беше трудно да се съсредоточи и каза, че отива в кухнята.
Получи диетична пепси-кола и започна да пие на малки глътки, докато гледаше към кабината на самолета. Двойните дебело подплатени седалки бяха наредени в две редици, а между тях имаше широка пътека. Пътниците се бяха навели над компютрите си.
Обикновено преди напитките и преди жадните за информация репортери да превърнат пътуването в социално събиране, всички работеха един-два часа. В задната част на кабината имаше две масички за конференции и работни закуски. Сега там нямаше никого, но към пет часа щяха да поднесат сандвичи. Зад масичките имаше врата, която водеше към скромния кабинет, и спални, които използваше министърът на външните работи.
Худ се зачуди как е възможно най-силната страна в историята на цивилизацията, притежаваща грандиозни технологични ресурси и велика армия, да бъде застрашена от трима мъже с пистолети. Това беше невероятно. Но той знаеше, че не кюрдите държат американците заложници, а самите те и тяхната сдържаност. Би било много по-лесно да се прицелят в кюрдите и да ги застрелят един по един, докато освободят американците. Или да заловят и убият семействата на техните водачи. Но цивилизованите американци от двайсети век нямаше да направят това. Те спазваха правилата. Това беше едно от качествата, които предпазваха свръхсилата да не се превърне в нещо отвратително като Третия свят или Съветския съюз.
„Това вдъхва на другите хора и смелост да се гаврят с нас“ — каза си Худ. Смачка кутията и се върна на мястото си, твърдо решен да осъществи замислите си чрез съществуващата система. Той силно вярваше, че американският път на развитие е най-добрият в света. Пък и намираше утеха във факта, че един запалянко по историята като Майк Роджърс мисли по същия начин.
— Кюрдите и ислямските фундаменталисти нямат монопол върху политическия ентусиазъм — каза Худ, докато гледаше екрана на монитора. — Да видим сега как ще се справим с останалото.
— Да, сър — отговори Бикинг и отново започна да навива кичур коса около пръста си.
23.
Понеделник, 22:34
Огюзели, Турция
Ибрахим седеше зад волана и наблюдаваше уреда за измерване на мощността, докато слагаха батериите на местата им. Дигиталните цифри се увеличаваха и той натискаше копчетата, за да види как работи осветлението, климатичната инсталация и другите уреди. Много неща не му бяха ясни.
Махмуд седеше до него. Беше се навел над контролното табло и пушеше цигара. Ръцете му бяха скръстени, а уморените му очи не изпускаха американците. Хасан беше при тях, светеше с фенерче и гледаше какво правят.
Пленниците седяха мълчаливо там, където ги бяха оставили. Катцен, Кофи, Мери Роуз и полковник Седен бяха завързани за страничната седалка. Редник Пъпшоу беше на стола пред единия компютър. Не им бяха предложили нито храна, нито вода и не ги бяха разпитвали. Никой не бе поискал разрешение да отиде до тоалетната.
Ибрахим погледна през прозореца. Веднага щом контролните уреди бяха отново захранени с ток, той отвори страничния прозорец, за да изкара навън дима от цигарата на Махмуд. Отглежданият от бедуините тютюн беше противно сладникав и той не разбираше как може брат му да го харесва.
Но Ибрахим не разбираше и много други неща, които доставяха удоволствие на брат му. Например споровете. Махмуд се забавлява страхотно по време на пререканието с американеца. И двамата бяха загубили по малко достойнство, но Ибрахим знаеше, че брат му с нетърпения очаква следващия сблъсък.
Младият сириец съзнаваше, че работата, която вършат, е необходима, но не я харесваше. Съзря отражението си в страничното огледало и се вторачи в него със задоволство и същевременно с омраза. През деня бяха свършили добра работа, но какво право имаше той да живее? Валид се бе борил толкова дълго и усърдно. Тази нощ той трябваше да благодари на Аллах с молитва, а не лично.
Докато се гледаше, изведнъж откри какво представлява страничното огледало. Приличаше на чиния и беше вдлъбнато, за да осигурява голяма видимост. Но рамката също беше твърде извита. Обзет от любопитство, той извади ножа си и го пъхна зад огледалото.
Стъклото се освободи от всички страни, но остана закрепено в средата. Само че не беше стъкло, а нещо много по-леко. Почти като сребрист целофан. Ибрахим се наведе през прозореца и го огледа. Зад стъклото имаше нещо като рог, който приличаше на предавател.