— Искаше ми се. Само да знаеш колко исках да го направя.
— Но не го стори. Ние сме служители на чужда сила и извършваме наблюдения от името на едно правителство на малцинството, за да могат военните им да държат под око ислямските фанатици. Нямаме моралното право да избиваме жителите тук. Нападнат ли ни, ще се затворим в микробуса и ще се обадим на местната полиция. Те ще пристигнат с бързите си рена и ще се справят с положението.
— Освен ако не са симпатизанти на Партията на родината.
— Не, полицаите тук са честни. Може да не те харесват, но вярват в закона и ще го спазят.
— Както и да е — намеси се Роджърс, — заместник-премиерът не очаква, че ще имаме такива неприятности. В най-лошия случай ще ви замерват с дини, яйца, буци естествен тор и други такива неща.
— Страхотно — рече Катцен. — Във Вашингтон поне хвърлят само кал.
— Ако завали дъжд, може и това да ни се случи.
Майк протегна ръка и Лоуел му подаде газираната вода. Като отпи, генералът каза:
— Гледайте по-весело на нещата. Както Тенеси Уилямс е казал: «Не очаквай деня, в който ще спреш да страдаш, защото ако се събудиш и нищо не те боли, значи си умрял».
3.
Понеделник, 06:48
Чеви Чеиз, Мериленд
Пол Худ пиеше кафе в кабинета на удобния си дом в предградията. Беше дръпнал пердетата с цвят на слонова кост, бе открехнал плъзгащата се стъклена врата и гледаше към вътрешния двор. Беше обиколил целия свят и познаваше много места. Но за него нямаше нищо по-вълнуващо от оградата от бели колчета, която маркираше собствената му територия. Тревата беше зелена и лъскава, а топлият ветрец разнасяше уханието на рози от градинката на съпругата му. Пойните птици чуруликаха, а катериците се държаха като космати малки командоси — спираха, разузнаваха и после отново хукваха нанякъде. От време на време това провинциално спокойствие се нарушаваше от онова, което влюбеният в джаза Пол наричаше сутрешна импровизация — тряскането на вратите на гаража и на колата.
От дясната му страна имаше библиотека от дъбово дърво, пълна с необходимите на Шарън книги по градинарство и готварство. Лавиците бяха отрупани с енциклопедии и речници. В ъгъла стояха любимите книги на Пол — „Бен Хур“, „Оттук до вечността“, „Война на световете“ и „Нежна е нощта“. Произведения на Ейн Ранд, Рей Бредбъри и Робърт Луи Стивънсън. Стари романи за самотния рейнджър от Фран Страйкър. Беше ги чел като дете, но и сега ги преглеждаше. От лявата му страна имаше рафтове, пълни със спомени от годините му като кмет на Лос Анджелис. Паметни плочи, халби, ключове за други градове и снимки с местни и чуждестранни държавници.
Кафето и чистият въздух бяха еднакво ободрителни. Леко колосаната риза беше удобна. А новите му обувки приличаха на скъпи, макар че не бяха. Той си спомни времената, когато баща му не можеше да му купи обувки. Това беше преди трийсет и пет години. Тогава Пол беше на девет и убиха президента Кенеди. Баща му, Франк Худ Бойния кораб, беше служил във флотата по време на Втората световна война. Сетне напусна работата си на счетоводител, за да се залови с друга. Семейството продаде къщата си и се приготви да се премести от Лонг Айланд в Лос Анджелис, когато една нова фирма внезапно наложи забрана върху наемите. Служителите изразиха дълбокото си съжаление, но казаха, че не знаят какво ще стане с компанията, икономиката и страната. След това баща му не работи в продължение на тринайсет месеца и се наложи да се преместят в едно апартаментче — достатъчно малко, за да чува как майка му успокоява баща му, когато плачеше по цели нощи.
Сега Пол беше сравнително богат и директор на Оперативния център. За по-малко от година той и екипът му се превърнаха в агенция, официално известна като Национален съвет по управление на кризите — нещо като център за връзка между ЦРУ, Белия дом и други важни клечки. Худ често бе имал спорове с някои от най-приближените си хора, най-вече със заместник-директора Майк Роджърс, агента от разузнаването Боб Хърбърт и отговорника по политическите и икономическите въпроси Марта Макол. Но той уважаваше различните мнения. Пък и ако не можеше да се справи с противоречията между подчинените си, как би се оправял с политическите и военните конфликти на хиляди километри далеч от кабинета му?
Споровете го държаха нащрек и поддържаха формата му за по-големи и важни сражения.
Пиеше кафето си бавно. Всяка сутрин се настаняваше удобно на дивана. Правеше разбор на живота си и се оставяше задоволството да го обгърне като остров. Но това се случваше рядко. Не от всички страни. Имаше едно празно пространство, много по-голямо през месеца, в който се бе върнал от Германия. Празнота, която неочаквано се бе запълнила със страст към едновремешната му любов Нанси. След двайсетгодишна раздяла я срещна в Хамбург. Страстта се разгоря на плажа на малкия му остров и нощем смущаваше покоя му, а денем настояваше за внимание.