Лошо изолираната кабина беше шумна, а седалката — твърда. Но Огъст предпочиташе да е така. Неприятно пътуване в студен самолет. Бурен полет. Дълъг и изтощителен поход в дъжда. Това беше разковничето, което правеше бойците твърди.
Предвождани от редник първи клас Дейвид Джордж, командосите започнаха да преглеждат онова, което беше натоварено на борда на самолета. Оперативният център поддържаше склад със съоръжения в базата „Андрюс“, който беше зареден с екипировка за всякакви климатични условия и оръжие за всякакви мисии. Този път бяха взели стандартните облекла с пустинна окраска и камуфлажните кърпи за лице и шапки. Имаше и бронежилетки от кевлар, въжета и колани за катерене, ботуши с въздушно охлаждане за атаки в горещо време, очила с нечупливи стъкла и чантички с инструменти, които се носеха на кръста. В тях имаше отделения за допълнителни амуниции, пълнители, фенерче, нападателни гранати, осколочни отбранителни гранати от серията М 560, аптечка за първа помощ, алпинистки халки и вазелин за частите на тялото, изранени от продължително ходене, катерене, пълзене и стегнати ремъци. Оръжията бяха деветмилиметрови пистолети „Берета“ с удължен магазин и деветмилиметрови картечни пистолети „Хеклер и Кох МП5 СД3“. Картечните пистолети имаха сгъваем приклад и вграден заглушител. Огъст смяташе, че заглушителят на това оръжие е много сполучлив и ефективен. В първата фаза поглъщаше газовете, а през втората изсмукваше въздушната струя от експлозията и пламъка от дулото. Шумът от зареждането се сподавяше от гумени буфери. Тези картечни пистолети поразяваха смъртоносно цел на четири и половина метра.
Боб Хърбърт явно очакваше близки сблъсъци.
Командосите имаха и шест мотоциклета със съвсем тихи двигатели и четири специални превозни средства за бързи атаки, които побираха трима пътници и бяха проектирани да се движат в пустинята със скорост, по-висока от сто и трийсет километра в час. Шофьорът и един от пътниците седяха отпред, а третият стрелец — отзад. Тези превозни средства имаха картечници петдесети калибър и четирийсетмилиметрови гранатомети.
Когато сложи палеца си върху дискетата, полковник Огъст вече имаше ясна представа къде отиват. Сребърната ивица записа отпечатъка, компютърът го идентифицира и информацията се появи на екрана.
В началото имаше резюме на случилото се с РОЦ, придружено от снимките, които Хърбърт бе показал на Худ. Данните, събрани от Боб, сочеха сирийските кюрди като извършители на бомбения атентат върху язовир „Ататюрк“, вероятно със съдействието на турските кюрди. Потвърждението бе пристигнало преди по-малко от час, когато Хърбърт научи от един дълбоко законспириран агент, работещ при сирийските кюрди, че през последните месеци на няколко пъти е имало строго поверителни срещи между двете групи. На една от тези срещи е било обсъждано нападението срещу язовира.
Както подозираше, целта на полета им беше или Анкара, или Израел. Ако отиваха в Анкара, щяха да кацнат в базата на НАТО на север от столицата. Летяха ли към Израел, щяха да се приземят на тайната база край Тел Неф Еър близо до Тел Авив. Огъст бе ходил там само преди една година и си я спомняше добре. Базата се намираше под земята и беше безопасна като всички останали, които бе посещавал. Беше опасана с високи огради от бодлива тел, а от външната страна на всеки шейсет метра имаше тухлен наблюдателен пост с часовой и куче. На четири и половина метра пред тях имаше пространство от метър и половина, покрито със ситен бял пясък, където бяха заровени пехотни мини. В продължение на четвърт век малцина се бяха опитали да проникнат в базата. И нито един не бе успял.
От Анкара екипът щеше да излети на изток, към едно летище във вътрешността на Турция. От базата край Тел Неф командосите щяха да отидат до границата с Турция или със Сирия. Щом РОЦ беше в ръцете на сирийските кюрди, имаше вероятност да се отправят към долината Бекаа в Западна Сирия. Това беше базата на терористите и място, където РОЦ би намерил огромно приложение. Ако сирийските кюрди действаха съвместно с турските, екипът можеше да остане в Турция и да се придвижи към източната кюрдска база около планината Арарат. Но това би било рисковано. Анкара все още водеше неофициално обявена война срещу кюрдите, заврени в югоизточните провинции Диарбекир, Мардин и Сиирт и източната провинция Бингьол.