Тя премери разстоянието с палеца и показалеца си и го сравни с мащаба в долната част на картата.
— Според мен разстоянието между Огюзели и Средиземно море е по-малко от сто и шейсет километра.
— И РОЦ ще навлезе в един още по-тесен коридор. Ефрат е преляла вследствие на взривяването на язовира и те вероятно ще се движат доста далеч от западния бряг на реката, а после ще се спуснат право надолу. Това стеснява пространството до около сто и десет километра.
— Въпреки това районът е твърде голям, нали? — попита Ан.
— Всякакви прелитания на турски самолети или хеликоптери ще бъдат забелязани — отговори Марта.
— Може би не ни трябва разузнаване от въздуха. Сто и десет километра не е толкова голям обхват, ако знаеш къде да гледаш — рече Хърбърт, сетне протегна ръка към компютъра и проследи разстоянието от Турция до Ливан. — Голяма част от този район няма да е приятелски настроена към РОЦ. Има само един-два свестни пътя. Ако намеря човек с връзки по тези места, може да успеем да ги открием.
— Някой от местните жители — каза Марта.
Боб кимна.
— Ние използваме телефонната помощ на местни хора, които гледат от прозорците си, от хълмовете или на тържищата. Те ни съобщават накъде се движи мишената. Примитивно, но ефективно. Обикновено единственият потенциален проблем в системата е изтичането на информация. Някой предупреждава мишената, че я следят.
— Разбирам — каза Ан.
— Но това обикновено не представлява проблем за хората, които мисля да използвам — добави той.
— Защо? — попита тя.
— Защото прерязват гърлото на всеки, който ги предаде — отговори й и погледна картата. — Щом нашата арена на действие е долината Бекаа, групата „Страйкър“ ще трябва да се приземи в базата край Тел Неф. Ако допуснем, че получат разрешение от Конгреса, те ще влязат в Ливан от северната страна и после в Бекаа. Ако там ги посрещне някой от местните ни агенти, имаме възможност да измъкнем всички.
— И евентуално да спасим РОЦ — добави Марта.
Хърбърт бързо насочи инвалидния си стол към вратата.
— Това е решение на въпроса. При това добро. Ще ви кажа какво съм уредил — каза и напусна стаята.
— Изумителен е — отбеляза Ан и поклати глава. — За няколко минути се превръща от Джеймс Бонд в Хъкълбери Фин.
— Той е най-добрият в света — добави Марта. — Само се надявам това да е достатъчно за работата, която му предстои да свърши.
27.
Понеделник, 23:27
Кирят-Шемона
„Така е по-добре“ — помисли Фалах Шибли.
Смуглият млад мъж стоеше пред огледалото в едностайния си апартамент и наместваше на главата си националната кафая на червени и бели карета. Нагласи я, сетне изчетка прашинките от яката на светлозелената си полицейска униформа.
След като бе служил две дълги и мъчителни години в Сайерет Ха-Друзим, специална част от израелското разузнаване, Фалах беше готов за промяна. Преди да постъпи на работа в местната полиция, дори не си спомняше кога за последен път бе обличал чиста униформа. Тъмнозелената му униформа на разузнавач винаги беше изцапана с кал, пот и кръв — понякога неговата, но много по-често чужда. И обикновено носеше зелена барета или каска, а не кафая. Ако покажеше глава от някоя лисича дупка, не искаше някой нетърпелив израелец да го сбърка с нелегален беглец през границата и да го застреля.
Огледа се за последен път. Гордееше се с историческото си наследство и със страната, която го бе приела. Полицаят угаси лампата на тоалетката, изключи вентилатора на нощното шкафче и отвори вратата.
Хладният нощен въздух беше освежителен. Когато на двайсет и седем години постъпи в малкия полицейски участък в това прашно северно градче, бе поискал да работи нощем като регулировчик. Работата му в разузнаването беше толкова напрегната и опасна, че се нуждаеше от малко спокойствие. Искаше загорялото му лице да избледнее, така че бръчките около очите му да не изпъкват, и да излекува старите си рани — не само разкъсания от огнестрелно оръжие мускул, но и изранените от продължителните патрули стъпала, раздраната от катеренето по назъбените скали плът, докато преследваше терористи, както и сломения дух, когато се наложи да застреля един от колегите си.