Лондон, Англия
На летище „Хийтроу“ Пол Худ и Уорнър Бикинг бяха посрещнати от служебна кола и автомобил на Агенцията за дипломатическа сигурност. Американците очакваха да прекарат двата часа между полетите на летището. На вратата обаче някакъв служител чакаше Худ и му предаде факс от Вашингтон. Той се отдалечи в ъгъла, за да го прочете. Боб Хърбърт им беше уредил да отидат с един дипломат до американското посолство на площад „Гровнър“ 24/31 в Лондон. Във факса се казваше, че Худ трябва да използва секретния телефон в посолството. Двамата с Бикинг бяха отведени до специален участък от терминала, където важните гости от чужбина минаваха бързо и безопасно през митническата проверка.
Уличното движение в ранното утро бе спокойно и колата бързо се придвижваше. Худ беше изненадващо бодър. Бе успял да поспи в самолета три часа и все още усещаше в устата си вкуса на двете чаши слабо кафе, които беше изпил, преди да се приземят. Засега това количество щеше да е достатъчно, за да го държи буден. Ако успееше да поспи още три-четири часа по време на следващата част от пътуването, когато стигнеха в Дамаск, щеше да се чувства отлично. Бодростта му отчасти се дължеше и на тревогата му, предизвикана от тайнствения факс. Ако новината бе добра, Хърбърт би го загатнал.
Бикинг седеше до него. Макар че по време на целия седемчасов полет беше проучвал различните КВР сценарии, той изглеждаше по-бодър от шефа си.
Бикинг бе достатъчно млад за това, помисли си Худ, докато гледаше как ранната утринна мъгла започва да се разсейва. Някога, когато работеше в банката, и той можеше да го прави. Закуска в Ню Йорк или Монреал, късна вечеря в Стокхолм или Хелзинки, на следващата сутрин закуска в Атина или Рим. В онези дни можеше да издържи четирийсет и осем часа без сън. Дори смяташе съня за загуба на време. А сега имаше моменти, в които си лягаше и дори не желаеше жена му да го докосне. Искаше просто да лежи и да се радва на заслужената почивка.
Малко след като потеглиха, шофьорът му подаде запечатан плик от посланика. Вътре имаше график за престоя им тук. Пишеше също, че доктор Насър ще се срещне с тях в седем часа в посолството.
Худ обичаше Лондон. Неговите прапрадеди бяха родени в Кенсингтън и той реагираше по едва ли не духовен начин на историята и облика на града. Но докато минаваха покрай вековните сгради, все още носещи омаята или обитавани от призраците на смелите и лошите, можеше да мисли единствено за Хърбърт, за РОЦ и да си задава въпроса защо автомобилът на агенцията ги следва толкова плътно. Обикновено охраната се движеше на разстояние. Чудеше се също защо има трима, а не двама агенти.
Получи отговор на въпросите си, когато го въведоха в един от кабинетите във величествената стара сграда на посолството и той успя да се свърже с Хърбърт. Шефът на разузнаването му разказа за атентата в Турция и за вероятен неуспешен опит на заложниците да избягат от РОЦ на сирийската граница. Отбеляза също, че атентатът може да е реакция на опита за бягство. Худ го попита защо и Хърбърт му съобщи малкото факти, които засега нямаше да се появят в пресата.
— Един от прислужниците на господин Бора е турски кюрд — каза му. — Той е пуснал атентатора.
Пол погледна часовника си.
— Случило се е преди по-малко от час. Как са успели да разберат кой го е извършил?
— Турците са го разпитали доста грубо. Прислужникът признал, че е получил заповедите си от Сирия. Но освен кодовото име Ярмук, не е знаел от кого или откъде. В момента проверяваме дали имаме някаква информация за Ярмук. Засега единственото нещо, освен че е име на река, е една битка от 636 г.сл. Хр., когато арабите разбили византийците и си върнали Дамаск.
— Като че ли някой без да иска разкрива плановете си — отбеляза Худ.
— И аз си помислих точно това — каза Хърбърт. — Само че не можем да съобщим на Дамаск, тъй като едва ли ще ни повярват. А даже да ни повярват, могат да се договорят с кюрдите, само и само да запазят мира.
— Ами мотоциклетиста? И той ли е бил кюрд, или е наемник?
— А, бил е един от тях. От четири седмици живеел в колиба в предградията на Истанбул. Предполагаме, че са го пратили от източнотурските бойни зони като член на група за ликвидиране на определени личности след първоначалното взривяване на язовира. Пазят отпечатъците му в Анкара, Йерусалим и Париж. Има невероятно богато досие за двайсет и три годишен младеж като кюрдски борец за свобода. А гранатите, които е носел, са от онези, които използват в Източна Турция. Стар модел, без предпазни капачки. Източногермански.