С благословията на сирийците ПКК действала в долината Бекаа в продължение на близо двайсет години. Макар че сирийците са противници на идеята за създаване на кюрдска държава, сирийските кюрди дали много от времето и усилията си, за да помагат на турските и иракските си братя да избягват пращаните срещу тях войски. В борбата с Анкара и Багдад сирийските кюрди ловко използвали Дамаск. Когато сирийското правителство осъзнало, че в крайна сметка също може да се превърне в тяхна мишена, кюрдите вече били прекалено добре скрити, прекалено добре окопани в Бекаа, за да успеят да ги изгонят. И така, сирийските лидери възприели изчаквателна позиция с надеждата, че главният удар ще бъде насочен на север или на изток.
По ирония на съдбата Обединените нации оказаха натиск върху Анкара и Багдад да преустановят атаките срещу кюрдите, което едва в последно време им позволи да се съсредоточат върху организирането на обща офанзива. Последва поредица от срещи в базата Деир в най-дълбоките пещери в Северна Бекаа. След осем месеца представителите на иракските, сирийските и турските кюрди разработиха операция „Ярмук“, план за използване на водоизточници и на прецизна военна дейност, който целеше да предизвикат хаос в Близкия Изток. Базата и операцията командваше петдесет и седем годишният турски кюрд Каяхан Сиринер, учил в Южна Калифорния. Неговият дългогодишен сирийски приятел Валид ал-Насри беше един от най-верните му хора.
По радиостанцията Махмуд бе съобщил за пристигането им в базата Деир. Използваха същата честота, по която по заможните фермери в района се свързваха с овчарите си. Обръщаха се помежду си с кодови имена. Който и да ги подслушваше, не би могъл да разбере кои са в действителност. Махмуд беше съобщил на Сиринер, че идват с няколко вола, което означаваше врагове, които са обезвредени. Ако бе казал, че идват с бикове, това щеше да означава, че враговете са въоръжени и че пленници са кюрдите. И все пак Сиринер знаеше, че той би могъл да му се обажда под заплаха. Кюрдският лидер не можеше да рискува.
Минута преди пристигането на РОЦ се разнесе шумът от изкачването на кола по полегатия склон. Под гумите пращяха камъни и сухи клони, двигателят бръмчеше и накрая я видяха между дърветата. РОЦ се приближаваше по дъговидна линия към пещерата, като избягваше мините и спираше, когато дърветата ставаха прекалено гъсти. Щом вратата се отвори, от пещерата изскочиха четирима въоръжени кюрди с черни кафаи на главите, маскировъчни униформи и с автомати стар натовски модел от 1968. Преди да успеят да заобиколят микробуса от всички страни, Ибрахим затвори вратата на шофьора и от купето излезе Махмуд. Вдигна пистолета си и три пъти стреля във въздуха. Ако беше пленник, нямаше да носи заредено оръжие. Като викаше благодарности към Бога и Неговия Пророк, той прибра пистолета в кобура си и тръгна към най-близкия човек. Докато го прегръщаше и шепнешком му съобщаваше за загубата на Хасан, другите трима воини се приближиха до отворената врата на микробуса. Ибрахим не прегръщаше никого. Вниманието му бе насочено към пленниците със завързани очи и той не си отдъхна, докато един по един не ги отведоха в пещерата. Едва когато ги завързаха вътре, отиде при останалия до колата Махмуд. След малко воините се върнаха с маскировъчни брезенти и бързо започнаха да ги хвърлят върху микробуса.
Ибрахим прегърна брат си и изхълца:
— Скъпо платихме за това.
— Зная — каза на ухото му той. — Но такава беше Божията воля, а Валид и Хасан сега са при Него.
— Предпочитам да бяха при нас.
— Аз също. А сега ела. Сиринер ще иска да му разкажем за мисията.
Той не свали ръка от рамото на брат си, когато двамата се запътиха към пещерата. Ибрахим за пръв път идваше в скривалището на обединените кюрдски борци за свобода. Винаги се бе надявал, че ще дойде при други обстоятелства. Смирено, почти невидимо, като наблюдател. Като свидетел на историята. Не като герой, който се чувстваше като глупак.
Името на базата Деир произхождаше от сирийската дума за манастир. По този начин Каяхан Сиринер отдаваше дължимото на самотния, самопожертвователен живот, който водеше тук заедно с хората си. Главният щаб се намираше в една от подземните части на пещерата. В земята беше изкопан тунел, бетонни блокове служеха за стълби. Затворен, капакът на тунела не можеше да се забележи на пода на тъмната пещера. Той бе покрит с тежки гумени ленти. Ако някой стъпеше отгоре, стъпките му нямаше да кънтят на кухо. След капака пещерата продължаваше на север. Там спяха на койките си и се хранеха около походната маса десетките бойци на ПКК. Веднага след това пещерата се раздвояваше. Източният проход представляваше почти съвсем право продължение на сочещия на север тунел. Дневната светлина проникваше чак до самия му край. В тази сляпа и суха галерия съхраняваха оръжието и газовите генератори. Тук, както и в щаба, оперативният командир Кенан Аркин имаше радиостанция. Високият, слаб турчин поддържаше постоянна връзка с многобройните фракции на ПКК. Там завършваше естествената пещера, но бойците бяха прокопали проход, водещ до малка клисура. От всички страни я обграждаха скали, които я скриваха от въздуха и я правеха идеално място за обучение. В западното разклонение на пещерата имаше десет малки тъмни ями. Те бяха оградени с бодлива тел и покрити с кръгли железни решетки, закачени за минаващи през средата железни пръчки. Краищата на пръчките бяха поставени в железни подпори. Дълбоките два и половина метра ями се използваха за килии и във всяка от тях имаше по двама души. За тоалетни служеха дупките на дъното.