Командирът отвърна на поздрава му и каза:
— Садик, искам водачът на американците да бъде измъчван на място, откъдето другите ще могат да чуват.
Ибрахим не беше убеден, че американецът ще се пречупи. Той обаче не даде мнението си, без да го искат. Единствените отговори, които Сиринер приемаше от хората си, бяха „Да, сър“ и „Съжалявам, сър“.
— Да, сър — отговори боецът.
— Махмуд — продължи командирът, — чух, че сред пленниците имало и жени?
— Да, сър.
Той отново погледна към Садик.
— Избери една от жените да гледа мъченията. Тя ще бъде втора. Искам колата да работи за следващата част от операцията ни. Може да ни помогне за разкриване на предатели.
— Да, сър.
Сиринер го освободи, после се обърна към двамата братя.
— Махмуд, виждам, че носиш пръстена на Валид.
— Да, сър. Той ми го даде, преди да… да ни напусне.
— Той беше най-старият ми приятел — каза командирът. — Ще отмъстим за смъртта му.
Излезе зад бюрото си. Лицето му изразяваше странна смесица от скръб и гордост. Ибрахим бе виждал това изражение на лицата на хора, загубили приятели или братя, съпрузи или синове за кауза, която им беше също толкова близка.
— Както очаквахме, сирийските военни части започнаха да се придвижват на север. Махмуд, ти си запознат с ролята, която Валид трябваше да играе във втората фаза от операцията ни, нали?
— Запознат съм, сър — отвърна той. — След връщането си трябваше да помогне на оперативен командир Кенан. Кенан ще ръководи нападението срещу предния пост на сирийската армия в Кутеиф.
Сиринер се изправи и се втренчи в очите му.
— Нападението е жизненоважно за плана ни. Аллах обаче е милостив. Той ни върна теб. Виждам в това знак, Махмуд ал-Рашид. Знак, че не Кенан, а ти трябва да заемеш мястото на Валид.
Махмуд леко повдигна уморените си клепачи.
— Командире?
— Искам ти да водиш групата на базата Деир до Кутеиф и после до Дамаск. Нашият човек там очаква сигнала. Тръгни с другите и аз ще го дам.
Махмуд наведе глава.
— Разбира се, командире. Това е чест за мен.
Сиринер го прегърна и го потупа по гърба.
— Зная, че си уморен. Но е важно в Дамаск да ме представлява герой на нашата кауза. Върви и се срещни с Кенан. Той ще ти даде инструкциите. Можеш да поспиш, докато чакаш сирийците.
— Трябва да повторя, сър, че ми оказвате голяма чест.
Командирът се приближи до Ибрахим.
— Ти ме накара да се гордея също толкова силно, Ибрахим.
— Благодаря ви, сър.
— Заради ролята ти в деня на победата имам особена нужда от теб. Искам да останеш с мен.
Ъгълчетата на устата на младия мъж се спуснаха надолу.
— Сър! Бих искал да ми позволите да отида с брат си!
— Разбирам те — отвърна Сиринер и го прегърна. — Но имам нужда от човек, който да се е занимавал с американците и микробуса им. Не става въпрос за храброст, а за ефикасност.
— Но, командире, всъщност Хасан разговаряше…
— Ще останеш тук — отсече той и отстъпи назад. — Ти си докарал колата от Турция. Може да си видял нещо, което да се окаже от полза. И имаш опит с машините. Дори само това е повече, отколкото знаят мнозина от воините ми.
— Разбирам, сър. — Младият мъж присви очи и без да помръдва глава, погледна към брат си. Полагаше огромни усилия, за да скрие разочарованието си.
— Ще си поговоря с американците — каза му Сиринер. — Засега искам да си починеш. Заслужил си го.
— Благодаря ви, сър.
Командирът погледна към Махмуд.
— Успех — каза и се върна обратно на бюрото си.
Мъжете бяха освободени.
Братята отсечено се обърнаха и потънаха в тунела. После застанаха един срещу друг.
— Съжалявам — каза Ибрахим. — Би трябвало да съм винаги до теб.
— Ще бъдеш — даже още по-близо — отвърна Махмуд и докосна гърдите си. — Ще бъдеш тук. Направи така, че да се гордея с теб, малки братко.
— Ще го направя. Пази се.
Продължително се прегърнаха, след което Махмуд се отправи нататък в пещерата, за да се срещне с оперативния командир.
Ибрахим се върна към скромната казарма, където седна на една от свободните койки и събу ботушите си. Бавно се отпусна по гръб и с удоволствие раздвижи пръстите и мускулите на краката си. После затвори очи. Усещаше бойците, които минаваха покрай него.