Два часа по-късно видя огъня — мъничка светлинка в далечната клетка. По-късно един разузнавач потвърди, че часовите ги няма, и обеща лично да провери дали Криси вече има вода.
Тяхната задача ставаше много по-опасна и по-рискована — бяха изправени срещу един луд. Познаваха много добре коварството на Търл, но лудостта му беше непредсказуема.
ДЕВЕТА ГЛАВА
1
Първият сняг наистина закъсня, но когато падна, сякаш изля цялата си отмъстителна злоба и работата почти спря.
Стълбата не можеше да се използва, въпреки че Джони направи всичко възможно. Пилотираше платформата, а тя постоянно прегряваше, висеше привързан с обезопасително въже над зейналата бездна и забиваше клинове в твърдата скала, окуражаваше останалите. Почти бяха успели да закрепят стълбата и изкопаха още около четиридесет килограма злато, когато ги връхлетя първата истинска зимна буря. Под напора на ураганните ветрове замръзналите снежинки летяха с такава скорост, че се забиваха в незащитените части на тялото като куршуми. Затрепераха дори планинските върхове. Стълбата се откъсна и пропадна в пропастта. За щастие в този момент се извършваше смяната на бригадите и нямаше жертви.
Сега изчакваха бурята да позатихне, за да видят какво може да се направи.
Трябваше на всяка цена да създават впечатление, че работят усърдно. Робърт Лисицата каза, че Търл не би предприел никакви брутални действия, ако нещата според него вървят добре. В момента обаче падащият сняг беше затрупал всичко и на снимките, правени от самолета, нямаше да се вижда, че са спрели работа.
Всички уверяваха Джони, че не било толкова необходимо да стои там през цялото време. Според предварителните планове на обекта винаги присъствуваше един от неговите трима двойници. Когато се налагаше, той заставаше на открито, за да бъде сниман от самолета. Обикновено се редуваха. Дори онзи, който държеше надписа със съобщението за Търл, не беше Джони, а Тор. Наличието на трима подходящи мъже улесняваше нещата, защото никой не би могъл да издържи на този адски студ повече от два часа.
И така, днес Джони не беше край работната площадка. Заедно с трима шотландци той се отправи в бушуващата буря към мястото, наречено Юрейван1.
Историкът доктор Макдърмот се научи вещо да събира и да разгадава информацията от стари, разкъсани и с липсващи страници книги. Дори поиска да му дадат помощник, истински разузнавач, който да обикаля и да му събира стари карти и книги. Така попадна на някакъв текст. Там пишеше, че в Юрейван се намирали „най-големите залежи от уран в целия свят“. Този район би трябвало да бъде някъде на около триста и петдесет километра югозападно от базата, малко след едно огромно, ясно открояващо се плато.
Уран!
Ето защо Джони с един от пилотите и Ангъс Мактавиш се бяха насочили натам с малък самолет. Дали щяха да имат късмет?
Ангъс Мактавиш беше във възторг. Той пръв разгада как работят техническите съоръжения, създадени някога от човека, и ги ремонтираше много успешно.
Него и още шестима шотландци Джони обучи да боравят с електронната и другата техника. Всички бяха много добри ученици, но звездата беше Ангъс Мактавиш. Избухлив, не знаеше какво е поражение и проблясващите под рошавата му черна коса очи постоянно излъчваха оптимизъм. Сега беше убеден, че ще открият цели планини с уран, който ги очаква, за да го изкопаят и отнесат.
Джони обаче не беше убеден в това. На първо място, те все още не разполагаха със защитна екипировка срещу радиацията. Следователно докато дойдеше моментът да се копае, щеше да мине още много време. Надяваше се да открият в мините поне минимално количество уран, за да експериментират как взаимодействува с дихателния газ. Всъщност това бе целта на цялата операция, но не искаше да убива вярата и ентусиазма на Ангъс.
Поради бурята видимостта беше безкрайно лоша. Пътническият самолет се люшкаше и подскачаше, блъскан и атакуван от ураганните ветрове. Системите му за управление бяха съвършени и той можеше да се пилотира и при нулева видимост, само според показанията на уредите. Един-два пъти върховете почти облизваха крилата му, но хората виждаха единствено разбушувалия се въртоп наоколо. В него човек губеше ориентация. За щастие бурята се движеше на изток и когато изминаха около сто и шестдесет километра, тя постепенно изостана зад тях и утихна.
Самолетът изскочи от един облак и се понесе в ясното небе. Пред тях се ширнаха западните части на Скалистите планини. Те искряха под лъчите на утринното слънце и бяха толкова красиви, че на човек му спираше дъхът.
— Шотландия е може би най-красивата страна в света — каза помощник-пилотът, — но и тя не може да се сравнява с това, което виждаме.