— …машина за обучение — довърши Джони — и ги научихте на психлоски.
— И те го преведоха обратно на пали! Психлоската мина долу е доста повредена, но в един огнеупорен сейф намерихме речник и други книги и оттогава не са вдигнали глави от работа. И вече можем да разговаряме.
Пеенето продължаваше. Говореха с чинкоски акцент, също като Джони и другите пилоти.
— Харесва ли ти, господарю Джони? — попита на психлоски монахът-вожд Ананда. — Не само могат да пеят, но и да говорят на този език, дори много добре.
Джони силно изръкопляска и те се зарадваха. Знаеше какво ще им предложи.
— Това всички ли са? — попита той.
Не, имало още около четиресет, но от манастира до тук пътят бе доста стръмен и труден. Използваха въжета и трябваше да умеят да се катерят. Освен това им бяха помогнали и шерповете.
Идеята на религиозния учител за мир, която Джони схвана от песента, преведена на психлоски, много му се хареса.
Част от музикантите бяха взели инструментите си и започнаха да пригласят с малки и големи рогове и с барабани. Жените запалиха огньове и притопляха малките запаси от храна.
Пилотите се върнаха от мината с един товарен самолет за руда. С дружни усилия успяха да качат в него с голи ръце кораба на толнепите. Качиха и толнепа, добре увързан с въжета.
— Там долу има много самолети — каза помощник пилотът на Джони. — Шотландците, които са обстрелвали мината, вероятно са улучили лагера. Сигурно са взривили дихателния газ, защото куполите са се разхвърчали на разстояние пет акра. Не са си направили труда да взривят амунициите и резервоарите с гориво. Хангарите са на по-долно ниво. Вътре има осемдесет-деветдесет бойни самолета. Малко са поопърлени, но изглеждат наред. Има много танкове и машини. Има и около петдесет товарни самолета за руда — бог знае защо. Сума ти работилници и складове. Изглежда са пренасяли от тук много боксит. Няма живи психлоси.
Джони реши какво ще направи. Отиде до самолета и включи предавателя на планетарен обхват. Повика американската база — Данълдин.
Джони си спомни шегата на Данълдин:
— Не знаеш, но имам петнайсет дъщери. Трябва спешно да ги задомя.
— Разбрах — каза Данълдин и прекъсна връзката.
Джони знаеше, че до десет-дванайсет часа ще има на разположение петнайсет пилота — макар не всички завършили. Данълдин знаеше къде се намира Джони.
Тържеството по посрещането бе започнало. Хората вече бяха преодолели шока. Сервираха яденето. Всички му се усмихваха. Някои се кланяха.
Два от ескортиращите самолети бяха горе във въздуха. Джони и третият бяха готови да потеглят при необходимост.
Стана вечер и намериха дърва, за да запалят огън. Ако се появеше враг, щяха да го засекат на екраните горе в небето.
Започнаха речите. Всички бяха изключително благодарни на Джони и той винаги бе добре дошъл при тях. Дойде ред на Джони.
От двете му страни застанаха един Координатор, който знаеше китайски и монах, който говореше езика на шерпите. Джони трябваше да говори на английски, за да може Координаторът да превежда на китайски, а след това на психлоски заради монаха, който превеждаше на тибетски, или на езика на шерпите, не беше много ясно. Тъй че отне доста време. Но не чак толкова много.
След като любезно благодари за техните речи, Джони заговори по същество.
— Не мога да ви оставя тук — каза той и посочи нагоре към небето. — А вие не можете да оставите онези, които са останали у дома.
С това бяха съгласни!
Джони огледа осветените им от огъня лица, както бяха насядали на групи.
— В планините е студено. — С това също се съгласиха, особено китайците. — Тук очевидно няма много храна. — О, беше толкова прав. Господарят Джони бе много проницателен и виждаше колко са слаби децата им. — Можете да ни помогнете. Да помогнете да победим психлосите, може би завинаги, ако се върнат. Да ни помогнете да победим всички чуждоземни горе на небето.
Толкова беше тихо, че и прашинка да паднеше, щеше да се чуе. Помисли, че не са го разбрали. Отвори уста да повтори. И подреденото множество изведнъж се разбърка. Забравиха за всякакви обноски. Всички тръгнаха към него и то толкова близо, че трябваше да се изправи на крака.
Отвсякъде крещяха един единствен въпрос поне на три различни езици: „Как? Как можем да помогнем?“
Тези победени от живота хора, остатъци от някога велики народи, раздърпани, гладни, дори не бяха мечтали, че могат да бъдат полезни някому. Че могат да помогнат. Че могат да правят нещо друго, освен да се крият и гладуват. Мисълта бе разтърсваща. Да помогнат.