Джони не понасяше реактивни двигатели. Голяма досада беше да управляваш такъв мотор. И изискваха специални писти и омекотители, където да се приземяват. Бяха идеални за космическото пространство, но не и за атмосферен превоз.
В Люксембург бе пълно с шатоврианци. Не бяха лоши хора. Бяха високи около пет стъпки, имаха малко плоски глави и големи зъби. Цветът на кожата им бе ярко оранжев. Бяха много сръчни в ръцете и бяха силни. Джони го бе разбрал веднъж, когато се бореха на шега с един инженер. Джони не успя да го отхвърли от земята! И колко много работеха, само работа, работа, работа!
Хранеха се с дърво и първото нещо, което направиха след като екипажите им пристигнаха, бе да посадят около петнайсет хиляди акра с подбрани сортове дървета. Засяха ги със специални машини като картечници. Така че имаха какво да ядат.
Малко се поскараха с тримата китайски инженери, които работеха там. Китайците обичат да строят от дърво, а за шатоврианците това бе непростимо прахосване на хубава храна. Те предпочитаха да строят от камък. Имаха малки лъчеви оръдия, като мечове, с които така изсичаха камъка, че нямаше нужда от специални материали. Запояваха каменните блокове с молекулярна спойка и ставаха много здрави. Зърнестата структура на камъка изпъкваше и хвърляше разноцветни отблясъци на слънцето. Беше красиво. Научиха китайците как да го правят, а те пък ги научиха да тъкат коприна, тъй че всичко завърши с усмивки, но за известно време въпросът бе болезнен.
Да присъстваш на шатоврианска вечеря беше като да си в дърводелска работилница. Джони ги накара да обещаят да не изгризат всички дървета наоколо.
Шатоврианците не си знаеха много мярката. И ако скоро Джони не измислеше какво да произвеждат, за да им отвлича вниманието, червеното мастило от счетоводния баланс можеше да се превърне в кръв.
Искаше му се да ги ангажира да строят телепортационни двигатели за самолети и камиони, но не знаеше как се правят. Всеки опит пропадаше. По дяволите психлоската математика! Нищо не се изравняваше!
Тази мисъл не му даваше мира. Мечката бе хванала още една риба. Слънцето си играеше върху кожената риза на Джони.
Беше сигурен, че през този ден ще му се случи нещо хубаво. Денят още не бе свършил.
Докосна плешката на коня и той реши, че това е сигнал да тръгва, което не бе вярно, и се понесе по пътеката към дома.
2
Изскочиха от гората и се спуснаха към двореца. Уиндсплитър направи страхотно шоу от това, че уж не може да спре — вдигна се на задни крака и размаха предните във въздуха.
— Само се фукаш — обвини го Джони.
Не беше препускал кой знае колко — само половин миля. Но Уиндсплитър бе доволен. Привлече го кавгата, която се разиграваше по средата на десет акровата поляна.
Сторми, жребчето на Блоджит, което много приличаше на Уиндсплитър, макар че бе с много по-дълги крака и едно голямо куче, което наскоро бе дошло от гората и Криси го бе прибрала, се нападаха един друг, въртяха се и уж се опитваха да се захапят. Блоджит ги наблюдаваше безучастно и Уиндсплитър отиде при нея.
Джони слезе и вдигна ръка към руснака-часовой, скрит в кулата отдясно. Часовоят съшо му махна и бялото от ръкава му за миг просветна.
Местността наистина бе променена. Единственото лошо й беше това, че всичко изглеждаше като съвсем ново и очевидно никога нямаше да остарее. Китайските инженери знаеха, но нямаше как да обяснят на шатоврианските, че на едно място трябва да му личи възрастта.
Джони си спомни как Криси за пръв път бе открила това местенце. Бяха в малък самолет и Джони, който току-що бе купил мината, се опитваше да се ориентира в разположението на местността. Криси съвсем неочаквано се наведе през прозореца и извика:
— Там! Там! Там!
Не му оставаше нищо друго, освен да се приземи и да й позволи да огледа мястото. Все още не беше се възстановила напълно и той не смееше да й отказва нищо.
Сградата бе сгушена сред девствена гора, която на времето може би е била парк. Не можеше да се каже със сигурност. Дори не можеше да се каже, че купчината камъни някога е била нещо повече от купчина камъни.
Криси се втурна да бяга, без да обръща внимание на трънаците и бодилите, които се лепяха по кожените й панталони. Беше много развълнувана. Посочи към едно равно парче земя.
— Ето това е идеалното място за обор!
И към друго:
— Идеално за конете ти!
Протегна ръка към някакви ями:
— Чудно място за сушене на кожи!
След това проследи един поток, който спокойно си бълбукаше и не им обръщаше внимание.
— Можем да го отклоним да минава точно до вратата на кухнята и така ще имаме постоянна течаща вода!