Признах, че съм постъпила неправилно, че е трябвало да кажа какво мисля за плана му, но след случая с фойерверка съм се страхувала и затова мълчаливо съм се подчинила, за да избегна вероятните тежки последици.
Нещо явно се е объркало. Скот не е бил наясно с дозировката на наркотиците и може би е прекалил. На това място пролях няколко крокодилски сълзи, добросъвестно изслушах конското на полицая, после с облекчение приех новината, че всички са се натровили, а аз съм се отървала, и обещах никога повече да не се забърквам в такива неща.
Изиграх добре ролята си и успях да убедя полицаите. Но майка ми започна да се съмнява. Намирането на куклите до голяма степен затвърди подозренията ѝ, а и тя знаеше достатъчно за свойствата на билките, които продаваше, за да събере две и две.
Разбира се, аз отрекох всичко. Но беше съвсем очевидно, че тя не ми повярва.
Можеха да загинат хора, повтаряше майка ми. Сякаш не целях точно това. Сякаш ме беше грижа за тях след всичко, което направиха. После тя започна да говори за посещения при специалист – консултация, терапия за овладяване на гнева, може би преглед при детски психиатър...
– Не биваше да те водя в Мексико Сити – все повтаряше майка ми. – Преди това нищо ти нямаше, такова добро дете беше...
Луда жена. Вярваше във всяка откачена измишльотина, която ѝ попадне, а сега си въобразяваше, че послушното малко момиче, което е завела в Мексико за Деня на мъртвите, е било обладано от някаква зла сила, която го е променила и го е подтикнала да извърши такива ужасни неща.
– Черната пинята – упорито повтаряше тя. – Какво имаше вътре? Какво имаше вътре?
Но вече беше станала толкова истерична, че трудно можех да проумея за какво говори.
Дори не си спомнях за черна пинята – оттогава беше минало толкова време, а и пинятите на карнавала бяха толкова много. Колкото до съдържанието – ами бонбони, предполагам, дребни играчки, талисманчета, захарни черепи и всякакви други неща, които обикновено се слагат в една пинята за Деня на мъртвите.
Мисълта, че може да е имало нещо друго, че е възможно някой дух или малък бог (може би дори Санта Муерте[6], самата алчна стара Миктлансиуатл) да се е вселил в мен по време на това пътуване до Мексико...
Е, ако някой тук има нужда от преглед, заявих аз, това е онзи, който е способен да измисли такава небивалица. Но майка ми упорстваше, позволи си да ме нарече лабилна, захвана да ми цитира Кредото си и накрая каза, че ако не си призная сама, тя няма друг избор освен...
Това реши всичко. Същата нощ аз се приготвих за еднопосочно пътуване. Взех нейния и своя паспорт, малко дрехи, пари, кредитните ѝ карти, чековата ѝ книжка и ключовете от книжарницата. Може да ме помислите за сантиментална, но взех и една от обеците ѝ – малки обувчици – и я окачих като талисман на гривната си. След това добавих още много към него. Всеки талисман на гривната ми е своего рода трофей, който ми напомня колко съдби досега съм събрала и съм използвала за собственото си обогатяване. Но така се започна. От чифт сребърни обувчици.
После слязох безшумно по стълбите, запалих два фойерверка, които бях купила същия ден, и ги хвърлих сред купчините с книги, след което тихо се измъкнах навън.
Не погледнах назад. Нямаше нужда. Майка ми винаги спеше като труп, а дозата валериан и дива маруля, която изсипах в чая ѝ, лесно би приспала и хора с най-неспокоен сън. Първите заподозрени щяха да бъдат Скот и приятелите му – поне докато установят изчезването ми, – а дотогава аз щях да бъда отвъд океана, далеч от тук.
Разбира се, промених някои неща в историята заради Анук, като изцяло пропуснах да спомена за гривната, за черната пинята и за пожара, който запалих на сбогуване. Обрисувах се в трогателни краски, сама, неразбрана, без приятели в Париж, измъчвана от чувство за вина, от кошмари, принудена да живея само от магия и изобретателност.
– Трябваше да бъда силна. Трябваше да бъда смела. Трудно е да си сам на шестнайсет, но аз успях някак да оцелея и постепенно научих, че у всеки от нас има две движещи сили. Два вятъра, ако щеш, които духат в срещуположни посоки. Единият те води натам, накъдето искаш. Другият довява това, от което се страхуваш. И хората като нас трябва да направят избор – дали да яхнат вятъра, или да се оставят да ги отвее.
И ето че най-после пинятата се пръсва и изсипва даровете си върху вярващите, и аз накрая получавам жадуваната награда – билет не към един живот, а към два...