Всичко потънало в сняг.
— Как ще се доберете до в къщи? — рече момичето.
— Ще се добера някак си.
Тя затвори вратата и се прибра. Седнах на стъпалата и очите ми взеха да се затварят. В паметта ми изплуваха онези дни в Гърция, когато обичах да тичам по баирите, да бера къпини и да пия вода от ручеите. По едно време някой сложи ръка на рамото ми. Беше някакъв военен.
— Какво има? — попита ме той.
— Прибирам се у дома — отвърнах.
— От тази болница ли сте?
— Това не е болница — отвърнах. — Това е скотобойна.
— Елате в службата ми — каза той.
В службата си той каза:
— Седнете.
Набра някакъв номер и им каза, като тръгне автобусът за Честър, да минат да ме вземат. Когато дойде шофьорът, той му заръча:
— Закарай този човек у тях. И го изпрати до вратата.
Автобусът бе пълен с разни работници, които се прибираха. В колата отново заспах и се свлякох в скута на италианеца до мен. Той рече:
— Нищо, момче. Не се притеснявай.
Когато ме събуди шофьорът, автобусът се беше изпразнил. Заведе ме до вратата. Докторът от Смирна разправил на нашите гърци, че съм на умиране, а един приятел взел, та казал на хазяйката, че съм умрял. И като ми отвори вратата, тя не можа да проумее аз ли съм или духът ми. Нали знаете за сиромах Лазар? Бях същински сиромах Лазар. Лицето ми само брада и кости. Та той й казал, че съм умрял.
— Да знаете какво стана с горкия ни приятел! — рекъл той. — Погребах го вчера със собствените си ръце. Джим Патрос. Не го чакайте вече…
Тя ужасно се уплашила. Тъ-ъй.
— Не се плаши, хазяйке — викам. — Аз съм това. Джим Патрос. Не съм умрял.
— Синко — рече тя, — как си сега?
— Болен съм, хазяйке.
Отведе ме до стаята ми и ме сложи да легна. Очите ми се залепваха, но поне още чувах.
— Синко — рече тя, — как да ти помогна?
— Хазяйке — викам, — слез моля ти се долу и ми приготви малко пилешки бульон.
И тъй, слезе тя долу и ми донесе купичка пилешки бульон. Изпих го и се приготвих да спя. През нощта в мен почна да блика някаква студенина, затова цялата нощ не можах да заспя.
Нещо ме караше да седя буден. Сутринта дойде хазяйката:
— Какво да ти приготвя, синко?
— Хазяйке — викам, — донеси ми, моля ти се, малко пилешки бульон от кухнята.
И тъй, донесе ми пилешки бульон. Не мина и час и тя пак идва.
— Синко, каквото и на света да поискаш, само ми кажи.
Плаче. Тъ-ъй.
— Хазяйке — рекох аз, — не плачи за мен. Ако ми е писано да умра, ще умра. Само един живот имаме на тоя свят. Моля те, донеси ми малко пилешки бульон.
На всеки час до свечеряване тя ми носеше пилешки бульон.
Вечерта дойдоха пак да ме видят докторът-грък и служебният лекар. Очите ми бяха затворени, затуй помислиха, че съм се унесъл и не ги чувам. Казаха, че май до към девет сутринта ще свърша. „Добре де — викам си. — Не ги разбирам аз тия работи. Сигурно докторите знаят по-добре.“ Когато си отидоха, хазяйката пак дойде и заплака.
— Синко, синко — викаше тя.
— Хазяйке, нищо няма — казах аз. — Не плачи за мен.
Тя излезе от стаята, но подир час пак дойде.
— Синко — рече тя.
— Хазяйке — казах, — недей да си губиш от съня заради мен. Лягай си. Чух какво казаха докторите. Няма нищо страшно.
Излезе, но подир един час пак се върна. Чувах стъпките й из цялата къща.
— Синко — вика, — какво друго мога да сторя за теб?
— Нищо, хазяйке — казах. — Иди да си легнеш.
И тъй, този път тя отиде да си легне. Вътре в тялото ми тая студенина бликаше все по-силно. Поуплаших се, защото никога не ми се беше случвало такова нещо. Не разбирах какво става. По едно време ми потече кръв от носа. Отначало не знаех, че носът ми кърви, но като си пипнах лицето с ръка, тя стана топла, влажна и ми замириса на кръв. Потече още по-силно. Наведох се от леглото за гърнето и дълго време кръвта бликаше от носа ми. Но откакто ми потече кръв от носа, бях почнал да се чувствам все по-добре. Всичко сякаш си отиде, изтече ми през носа заедно с кръвта. В стаята беше тъмно, но знаех, че отново мога да виждам. Освен това студенината в мен изчезна. Бях гладен, но беше нощ, тъй че не ми оставаше нищо друго, освен да седна в леглото и да дочакам утрото. На сутринта чух хазяйката да крачи пред вратата ми. Доста време се разхожда, по едно време спря и тогава рекох:
— Няма нищо, хазяйке. Не съм умрял. Можеш да влезеш.
Тя влезе, но беше много уплашена. Показах й кръвта. Срамувах се малко, затуй й казах:
— Прощавай хазяйке, не можах да я спра.
— Синко — рече тя. — Синко, как си сега? Не ти ли е по-добре?