— Не. Ливади. Преди няколко години няколко семейства решили, че искат да имат трева в предния си двор. Тук изобщо не може да се говори за някаква първокласна почва; земята е предимно пясъчник. Така че те докарали торф и си засадили няколко ливади. И сега им се налага да ги подстригват.
Преминах покрай бакалията и трите бензинови колконки, наредени отпред на тротоара.
— „Ессо“4 — каза Крайтън, взирайки се в знака над колконките. — По всичко им личи, нали.
— Така си е.
Продължихме, докато не стигнахме до едно песъчливо място за паркиране, заето от самотин фургон. Тук нямаше ливада.
— Това на кого е? — попита Крайтън, сгъвайки картите, докато аз изскачах от „Вранглер“-а.
— На един стар приятел на семейството.
Това бе къщата на Джаспър Мюлинър. Той ми се падаше нещо като чичо — от страната на майка ми, май. Но в Пустошта далечните кръвни връзки нямаха особено значение. Ужасно много хора бяха свързани помежду си по един или друг начин. Някои говореха, че е наследник на прословутия „боровски“ бандит, Джоузеф Мюлинър. Джаспър никога не бе потвърждавал тези слухове, но никога не беше ги и отричал.
Почуках на вратата, чудейки се кой ще отвори. Дори не бях съвсем сигурна дали Джаспър е все още жив. Но когато вратата се отвори, незабавно познах посивялата стара глава, която се показа през процепа.
— Не сте дошли да ми пробутвате разни боклуци, нали? — каза той.
— Няма такова нещо, господин Мюлинър — казах аз. — Аз съм Катлин Мак Келстън. Не знам, дали ме помните, но…
Очите му просветнаха, а лицето му се пропука в беззъба усмивка.
— Момичето на Дани? Оная, дето получи стипендия за колежа? Разбира се, че те помня! Влизай!
Джаспър бе облечен в къси панталони тип „каки“, оранжева тениска без ръкави и моряшки ботуши — без чорапи. Бялата му коса беше гладко сресана и тъкмо се беше избръснал. На младини е бил доста работлив фермер, от което ръцете му все още бяха покрити с мазоли. По-късно наглеждаше едно блато с боровинки. Кожата му бе обветрена, с кафеникав тен и изглеждаше по-твърда от което и да е седло. Вътрешността на фургона ми напомняше повече на товарен микробус, отколкото на дом, но поне беше чисто.. Присъствието на телевизор подсказваше, че има ток, но никъде не забелязах телефон или течаща вода.
Представих го на Крайтън и се разположихме около една трикрака масичка и няколко стола с кожени облегалки, като прекарахме почти половин час в разговор за моя живот откакто напуснах Пустошта и отговори на въпроси за майка ми и за това, как се справя след смъртта на баща ми. После той изпадна в монолог на тема колко велик човек бил баща ми. Оставих го да бърбори, преструвайки се, че го слушам, но преобръщайки в ума си други неща. Не защото не бях съгласна с него, а просто, защото бе минало по-малко от година, откакто татко умря и все още ми беше болно.
Татко не беше типичния „боровец“. Въпреки, че обичаше Пустошта не по-мало от всеки друг, който е израснал тук, той знаеше, че отвъд нея кипи по-оживен, макар и не непременно по-добър живот. Този по-голям свят изобщо не го вълнуваше, но това, че той бе доволен от мястото, където живееше не значеше, че аз ще съм. Той искаше да предостави някаква възможност за избор пред единственото си дете. Знаеше, че ще се нуждая от добро обучение, за да придобие този избор някакъв смисъл. И за да ми осигури образование, той се зае с това, с което малко от „боровците“ обичат да се захващат: намери си постоянна работа.
С това не искам да кажа, че „боровците“ не обичат да се трудят. Далеч съм от подобна мисъл. Биха си счупили гърбовете от бачкане във всяко нещо, с което се заемат. Просто всичко опира до това, че не обичат да са вързани с една и съща работа ден след ден, масец след месец. Повечето от тях бяха отрасли, съобразявайки се със сезонните цикли на Пустошта. Пролетно време се събира торфен мъх за продан на цветарите и разсадниците. През юни и юли работят на полетата с къпини и боровинки. През есента се преместват в блатата, за да съберат червените боровинки. А през зимните студове секат дървесина или режат див чемшир и имел или „шишарчат“ — събират шишари, които продават. Нито една от тези дейности не е лека. Но не е като да имаш постоянна работа. И това е важното.
Отношението на „боровците“ към работата е най-небрежното, което някога сте срещали. Това се дължи на интимната хармония, която съществува между тях и заобикалящата ги среда. С всичката тази чиста вода около тях и под тях те никога не ще останат жадни. С всичките тези диви растения, които ги заобикалят, няма да им липсват плодове и зеленчуци. А когато запасите с месо намалеят, те грабват пушката и се отправят към храсталака за катеричка, заек или еленско, в зависимост от сезона.