В един момент влакът спря и цяла вечност не искаше да потегли. Пътниците се бяха наблъскали като сардели. Всички бяха на ръба на избухването. Мърмореха и псуваха шибаната система на метрото. Но дори и при тези условия всеки съблюдаваше златното правило на нюйоркското метро — никога, при никакви обстоятелства да не се вглежда в очите на съседите си. Човекът до теб може да е замаян наркоман, изнасилвач, масов убиец, свидетел на Йехова — това няма значение.
Вгледах се в рекламите. От стената се хилеше бедният Уолтър Хенсън, архитект, известен на цял Ню Йорк с оплакванията си от хемороиди. Под заглавието „Las Cucarachas entran pero no pueden salir“38 орди едри и тлъсти черни хлебарки пълзяха в мотел „Роуч“39.
Влакът рязко потегли. Взорът ми разсеяно се плъзна из вагона. И изведнъж дъхът ми секна.
В дъното на вагона стоеше Джо.
Гледаше ме с безизразния си поглед. Макар да се бях втренчил в него, не даде и най-малък признак, че ме е познал. Опитах се да прогоня тревогата от лицето си, но бях сигурен, че е видял паниката в изражението ми.
Откъснах поглед от него и се загледах на другата страна. Откакто се бяхме засекли в трапезарията на „Блуумфийлд Уайс“, не се бяхме сблъсквали повече, за мое голямо облекчение. Но сега той беше тук, в един вагон с мен. Чисто съвпадение. Не можеше да бъде другояче.
Опитах се да се промъкна полека в противоположния край на вагона. Бях много невнимателен и настъпих неволно крака на един мъж с блага физиономия и елегантен костюм, който четеше „Уолстрийт Джърнъл“.
— Какво правиш бе, мръсен педал? — изрева той. — По дяволите, веднага си махай педалския крак или ще ти размажа педалската физиономия!
Изгледах разпенения мъж, без в действителност да го виждам. Промуших се покрай него.
— Педал — изръмжа той след мен.
Зарадвах се на кавгата. Джо не можеше да ми стори нищо в такъв претъпкан вагон, а когато стигнехме до Шейсет и осма улица, около нас все още би трябвало да има доста хора.
Бях прав. Стотици служители се изсипаха от входа на метрото, запътени към домовете си. Залепих се за една група шумни млади банкери, които вървяха в посока към хотела ми. Хвърлих поглед през рамо. Джо не се откъсваше от нас.
На Парк авеню избързах пред групата и извървях останалото разстояние до хотела по най-бързия възможен начин. Спрях за миг пред входа, обърнах се и зърнах фигурата на Джо — стоеше на ъгъла.
Помолих дежурния на рецепцията никой да не ме безпокои. Той ме изгледа с малко странен поглед, но обеща да изпълни молбата ми. Качих се в стаята си, завъртях всички възможни ключалки и резета по вратата и се проснах върху леглото.
Фактът, че Джо ме преследва, можеше да има само едно обяснение. Искаше да си разчисти сметките с мен. Може би полицията отново го беше навестила в къщата му. Или въпреки предпазливостта си бях обезпокоил някои хора с въпросите си около Грег Шофман и „Тремънт Капитал“. Но защо пък това ще го тревожи? Или пък още го беше яд, че не ми е отрязал пръста?
Крачех в тясната спалня, а Джо не ми излизаше от ума. След десетина минути се поуспокоих. Сигурно беше чиста случайност, че се беше озовал в един вагон с мен. Вероятно ме беше проследил от любопитство; за него едва ли имаше по-голямо удоволствие от това да изплаши човек до смърт. Е, трябваше да призная, че беше успял.
Колебах се доста дали да отменя вечерята си с човека от „Харисън Брадърс“. Накрая реших, че ще е най-безопасно, ако пътувам с такси до мястото на срещата и оттам на връщане пак с такси. Джо не можеше да ми направи нищо посред бял ден извън хотела. И към седем и половина, след като се изкъпах и си смених ризата, слязох във фоайето.
Около входа се бе събрала група хора, чакащи такси. Портиерът беше застанал на средата на улицата и надуваше свирката колкото му сила държи. Но никъде не се мяркаха свободни таксита. Още беше светло, макар слънцето да бе надвиснало тежко и тъмнооранжево над Сентръл Парк. Огледах улицата и в двете посоки. Нямаше и следа от Джо. Определено не беше и във фоайето на хотела.
След десетина минути портиерът успя да улови такси, но преди мен чакаха още няколко души. Джо не се виждаше никъде. Реших да тръгна пеш към Пето авеню с надеждата да хвана кола там.
Почти се бях добрал до авенюто, когато дочух зад гърба си тихи стъпки. Усетих как нещо ме боцна през ризата в ребрата. Стреснах се и изпънах гръб. Бавно извих глава.