Изглежда, стоеше в ъгъла, за да е далеч от хората, и Базил отсъди по поведението ѝ, че се чувства донякъде малко като натрапница почти като самия него. Малкото канапе, на което седеше, имаше форма, на която във Франция казват causeuse[11]. На него имаше място само за още един човек и Рансъм предпазливо я попита дали може да седне до нея. Тя се обърна към него, след като той се настани – по-точно извърна всичко освен очите си, и започна да разтваря и прибира ветрилото си, изчаквайки да премине пристъпът ѝ на стеснителност. Рансъм обаче не изчака, веднага заговори шеговито за срещата им и я попита дали е пристигнала в Ню Йорк, за да агитира народа. Тя огледа стаята – виждаха се най-вече гърбовете на гостите на госпожа Бъридж, а пирамида от цветя върху пиедестал близо до Олив закриваше двамата събеседници и пръскаше ухание във въздуха.
– На тях ли казвате "народ"? – попита тя.
– Нямах никаква представа. Не познавам никого, дори госпожа Бъридж. Просто получих покана.
Госпожица Чансълър не му даде никакви сведения по този въпрос. След малко каза само:
– Винаги ли ходите, където ви поканят?
– Ами хрумна ми, че може да ви срещна тук – отговори галантно младият мъж. – На картичката ми пишеше, че госпожица Тарант ще държи реч, а знам, че вие неизменно я придружавате. Чувал съм от госпожа Луна, че сте неразделни.
– Да, неразделни сме. И точно затова съм тук.
– Значи, ще агитирате висшето общество.
Известно време Олив не откъсна очи от пода, после стрелна с поглед събеседника си.
– Част от живота ни е да ходим навсякъде, да вършим работата си там, където има най-голяма нужда от нея. Свикнали сме да потискаме неприязънта и отвращението си.
– О, според мен е много забавно – отбеляза Рансъм. – Къщата е красива, има и някои доста красиви лица. В Мисисипи няма такъв блясък.
Олив реагираше на всяка негова реплика първо с кратко мълчание, ала явно мъчителната ѝ стеснителност започваше да преминава.
– Успяхте ли в Ню Йорк? Харесва ли ви тук? – попита тя меланхолично, сякаш неизменното ѝ чувство за дълг бе причина да отрони въпроса от устните си.
– О, успех! Не се радвам на успех като вашия с госпожица Тарант, защото поне в моите очи да си главен герой на подобно събиране е огромен успех.
– Приличам ли ви на героя на събитието? – попита Олив Чансълър, без никакво намерение да се пошегува, но въпреки това въздействието беше комично.
– Щяхте, ако не се криехте. Няма ли да отидете в другата стая да чуете речта? Всичко е готово.
– Ще отида, когато ме известят, когато ме поканят. – Думите ѝ прозвучаха доста величествено и Рансъм усети, че нещо не е наред, че тя се чувства пренебрегната. Наблюдението, че е обидчива и по отношение на другите, както и към него, го изпълни с великодушие и той беше напълно склонен да загърби различията им, когато каза:
– О, има предостатъчно време, залата е наполовина пълна.
Тя не отговори на забележката му, а го попита как са майка му и сестрите му и дали има вести от Юг.
– Те щастливи ли са? – попита тя, сякаш го предупреждаваше да не се преструва, че са. Той подмина предупреждението ѝ и отвърна, че има едно щастие, на което винаги могат да разчитат – умението да нямат прекалено високи очаквания и да се опитват да се съобразяват с обстоятелствата. Тя го изслуша крайно сдържано и изглежда реши, че той се опитва да я поучава, защото внезапно го прекъсна:
11
Малък двуместен диван с – образен гръб, даващ възможност на седналите да бъдат с лице един към друг. – Б. пр.