XXVIII
От мястото си прекрасно виждаше музикалния салон зад плътна редица сериозно заслушани мъже. Верена Тарант беше изправена на малкия си подиум, облечена в бяло, с цветя на гърдите. На светлината на лампите върху високи пиедестали от двете страни на сцената червената тъкан под нозете ѝ изглеждаше още по-ярка и на този цветен фон фигурата ѝ излъчваше още повече чистота. Тя се движеше свободно в своята показна изолация, но жестовете ѝ бяха сдържани. Пред нея нямаше маса, не държеше никакви бележки в ръка, а стоеше като актриса в светлините на рампата или като певица, която преде сребриста нишка с гласа си. Имаше голяма опасност това слабичко момиче от провинцията да се провали, опитвайки се да плени няколкостотин преситени нюйоркчани, като просто сподели с тях вижданията си, затова след мъничко Базил Рансъм установи, че я наблюдава със същия трепет, с който би наблюдавал акробатка на трапец високо над главата му. Ала докато я слушаше човек, веднага ставаше ясно, че тя превъзходно владее способностите си, темата и публиката, освен това той прекрасно помнеше предишния път у госпожица Бърдзай и бе в състояние да прецени колко много е напреднала оттогава. Сега изпълнението ѝ беше много по-цялостно, поведението ѝ – много по-уверено, тя сякаш говореше и гледаше публиката си от много по-високо. Гласът ѝ също се бе развил – Базил беше забравил колко красиво звучи той, когато се извиси с пълна сила. Този глас – толкова чист и мелодичен и същевременно толкова естествен и млад – беше природно дарование. Нищо чудно, че Верена бе предизвикала сензация на Женската конвенция, като бе изпълнила противната им зала с тази прелестна музика.
Преди време беше чел за някаква италианска импровизаторка, а тази жена тук беше нейно изтънчено съвременно американско подобие, Корина[12] от Нова Англия, с мисия вместо лира. Най-прекрасното у нея беше нейната сериозност, начинът, по който прелестните ѝ очи обхождат "аристократичната публика" (пред която тя изобщо не се смущаваше), сякаш в опит да я превърнат в едно-единствено разумно същество. Поведението ѝ издаваше, че единственото значимо нещо за нея е да придаде на истината неустоимо убедителна форма. Беше непосредствена и обаятелна, всеки неин поглед и всеки жест бяха част от чистата и огнена страст, която бушуваше в нея. Тя наистина – и това личеше съвсем ясно – превръщаше публиката в един организъм, който живо я следеше на сцената: усмихваха ѝ се, когато тя се усмихваше, оставаха безмълвни и неподвижни, когато тя беше сериозна. Съвсем ясно беше, че развлечението, което по силата на щастливо хрумване госпожа Бъридж беше решила да предложи на приятелите си, ще остане незабравимо в аналите на Клубни сбирки в сряда. На Базил Рансъм му беше приятно да си представя, че Верена го е забелязала в неговото ъгълче. Тя свободно плъзгаше поглед по слушателите си, без да го задържа никъде, но въпреки това един-единствен радостен проблясък, който не изглеждаше като отклонение от нейната нелепа, фантасмагорична и приятна реч, сякаш му даде да разбере, че ѝ е липсвал и че в момента тя се обръща специално към него. Този поглед за него бе предостатъчно уверение, че поканата си да дойде тук е получил по молба на това момиче.
Намираше речта ѝ за нелепа – и как иначе, какво изобщо би могла да означава? Въпреки това девойката беше очарователна, въпреки всички дивотии, с които ѝ бяха напълнили главата. Той постоя там четвърт час и си даде сметка, че не би могъл да повтори казаното от нея – за него то беше безполезно, но въпреки това не бе пропуснал нито едно трептене на гласа ѝ. Вече беше забелязал Олив Чансълър – седеше на предния ред, отляво, в края. Беше с гръб към него, но той различаваше острия ѝ профил, леко приведен и напълно неподвижен. Дори от разстояние той виждаше, че тя е замряла възторжено, че съсредоточено очаква триумфа си. Олив не реагира на няколкото импулсивни опита за аплодисменти, почти незабавно овладени, а подобна сдържаност можеше да се дължи само на непоклатима воля. Успехът се усещаше във въздуха и тя го вкусваше така, както вкусваше и всичко останало – по свой собствен начин. Успехът на Верена беше и неин успех, а Рансъм беше сигурен, че за да бъде триумфът ѝ пълен, той трябваше да попадне в полезрението ѝ. Тогава Олив щеше да се наслади на смущението и объркването му и щеше да го попита безмълвно със студения си поглед: "Още ли мислите, че движението ни е лишено от сила, още ли мислите, че жените са създадени да бъдат робини?". Честно казано, той не изпитваше никакво объркване, убежденията му изобщо не бяха повлияни от факта, че Верена Тарант прикова вниманието му по-силно, отколкото беше очаквал. Прикова вниманието му дотолкова, че смисълът на думите ѝ най-сетне започна да прониква в съзнанието му, заслепено досега от прелестното видение отпред. Някои фрази добиха смисъл за него – призивът ѝ към онези, които все още се съпротивляваха на благотворното влияние на истината. Това бяха предимно подигравателни и скептични мъже, много от които такива непрокопсаници и ленивци, толкова безсърдечни и безмозъчни същества, че нямаше никакво значение какво е мнението му по който и да е въпрос. Ужасно беше, че старата тирания се крепи именно на хора като тях. Имаше обаче и други, чиито предразсъдъци бяха по-силни, по-цивилизовани и с претенцията, че почиват на проучвания и аргументи. Тъкмо те бяха основната цел на Верена, на тях искаше да каже: "Напълно грешите, ще бъдете много по-щастливи, когато успея да ви убедя. Само ми дайте пет минути, седнете и ми позволете да ви задам един-единствен въпрос: "Според вас възможно ли е да успее което и да е общество, ако е основано на организирана неправда?"." Този въпрос искаше да постави Верена и Базил ѝ се усмихна от другия край на стаята развеселено и нежно, когато осъзна, че тя смята този въпрос за труден. Не би го затруднила, ако му го зададе – беше готов да поседи с нея колкото дълго поиска.