– Ако е вярно, не се налага да се извинявам, задето съм ви накарала да чакате.
Гласът ѝ беше тих и приятен – култивиран глас – и жената протегна слабата си бяла ръка към своя посетител, който отбеляза с известна тържественост (чувстваше се малко виновен като съучастник в недискретността на госпожа Луна), че е изключително радостен да се запознае с нея. Забеляза, че дланта на госпожица Чансълър е хладна и отпусната – тя просто я пъхна в неговата ръка, без изобщо да стисне. Госпожа Луна обясни на сестра си, че фриволността на думите ѝ се дължи на факта, че посетителят е техен роднина, макар че явно не знае много за тях. Тя не вярваше някога да е чувал за самата нея, госпожа Луна, макар да се бе престорил, че е, както подобава на истински благородник от Юга. Добави, че вече трябвало да тръгва, виждала каретата, и че в нейно отсъствие Олив можела да я опише както си поиска.
– Казах му за радикалните ти възгледи, а ти, ако щеш, го убеждавай, че съм същинска Езавел. Опитай да го превъзпиташ – човек от Мисисипи със сигурност е пълен с недостатъци. Ще се прибера много късно – отиваме на театър, затова ще вечеряме рано. Довиждане, господин Рансъм – продължи госпожа Луна и вдигна наметката си от бели пера, която направи хубостта ѝ още по-пищна. – Надявам се да поостанете, за да може сам да ни прецените. Иска ми се да се запознаете и с Нютън, той е малък аристократ и съветите ви за него ще ми бъдат полезни. Само утре ли ще останете? Но защо, каква полза? Е, напомням ви да ме посетите в Ню Йорк, със сигурност ще прекарам там част от зимата. Ще ви изпратя картичка, няма да ви се размине. Не ме изпращайте, сестра ми има предимство. Олив, защо не го заведеш на женското си сборище?
Фамилиарността на госпожа Луна се простираше дори до сестра ѝ. Мимоходом отбеляза, че госпожица Чансълър се е издокарала като за пътешествие по море.
– Радвам се, че моите разбирания не влияят на вечерното ми облекло! – заяви тя от прага. – Хората, които се опасяват да не изглеждат лекомислено, отделят огромно внимание на облеклото си!
II
Независимо доколко преднамерен беше упрекът, госпожица Чансълър със сигурност не предизвикваше с нищо подобен укор. Беше облечена със скромна тъмна рокля без никаква украса, а гладката ѝ коса без определен цвят беше обуздана със същото старание, с което косата на сестра ѝ бе насърчавана да се бунтува. Тя тутакси седна и докато госпожа Луна говореше, сестра ѝ не откъсваше очи от пода и поглеждаше към Базил Рансъм дори по-рядко, отколкото към бъбривата жена. Затова младият мъж имаше възможност преспокойно да я разгледа и изводът от наблюдението му беше, че тя е обезпокоена, но се опитва да го прикрие. Той се запита каква е причината за безпокойството ѝ, неспособен да предусети нещо, което щеше да установи впоследствие – че нравът ѝ е като мъничка лодка в бурно море. Дори след като сестра ѝ излезе от стаята, жената седеше, извърнала очи настрани, сякаш е прокълната и няма право да отмества поглед. Искам да доверя на читателя, че госпожица Олив Чансълър, относно която в хода на повествованието ще споделя много поверителна информация, бе подвластна на пристъпи на трагична стеснителност, по време на които бе неспособна да погледне дори собственото си отражение в огледалото. И в момента беше в плен на един от тези пристъпи без очевидна причина, а госпожа Луна само беше влошила допълнително положението с твърде свойското си поведение. На света нямаше по-фамилиарно същество от госпожа Луна. Сестра ѝ би я ненавиждала заради това, ако не си беше забранила това чувство по отношение на хората.
Базил Рансъм беше млад мъж с превъзходен интелект, който прекрасно съзнаваше колко ограничен е досегашният му опит. Стараеше се да избягва прибързаните обобщения, но вече беше направил няколко такива, ценни за нов член на нюйоркската адвокатска асоциация, който си търси клиенти. Според едно от тях най-простичкото възможно разделение на човешките същества беше на такива, които приемат всичко присърце, и на такива, които приемат всичко лековато. Той много бързо прозря, че госпожица Чансълър е от първата група. Беше изписано на нежното ѝ лице толкова ясно, че той изпита към нея смътна жал още преди да разменят няколко думи. Самият той по природа гледаше леко на всичко. Напоследък беше станал по-рязък, но само след известен размисъл и когато бе притиснат от обстоятелствата. Обаче тази бледа млада жена със светлозелени очи, остри черти и нервно поведение беше видимо мрачна – ясно беше като бял ден. Клетият Рансъм установи мислено този факт, сякаш прави огромно откритие, но всъщност никога преди не беше се чувствал толкова "беотийски" невеж, колкото в онзи момент. Изводът, че госпожица Чансълър е мрачна, не доказваше абсолютно нищо важно. Същественото във връзка с нея се криеше отвъд този факт. Защо беше мрачна и защо чувствителността ѝ беше толкова типична? Рансъм с огромно удоволствие би поровил достатъчно назад в миналото, за да намери обяснение на тази загадка. Повечето му досегашни познати жени имаха благ нрав като него и много рядко проявяваха особеността, която той долови у сестрата на госпожа Луна и заради която веднага я съжали. Харесваха му такива жени – да не мислят много-много, да не се чувстват отговорни за световните съдбини, както извън всяко съмнение се чувстваше госпожица Чансълър. Просто да са въздържани и пасивни, да се интересуват от домакинството и да оставят обществения живот на по-силния пол! Рансъм беше доволен от разбирането си за това решение на проблема, но нека напомня, че той идваше от дълбоката провинция.