XVI
Олив забеляза, че господин Пардън е донякъде изключен от тази комбинация, обаче не беше човек, който лесно се предава. Настани се до госпожица Чансълър и поде литературна тема – попита я дали следи "сериите", които в момента публикуваха по списанията. Когато му отговори, че никога не е следила подобно нещо, той поде защита на романите с продължение, а тя побърза да добави, че не е възнамерявала да ги критикува. Пардън не се обезсърчи от забележката ѝ, а плавно смени темата на Маунт Дезърт, защото явно беше човек, който не може да мълчи. Говореше бързо и тихо, а думите и дори изреченията му оставаха недоизказани. В тона му се долавяше приятна прямота, а речта му беше изпъстрена с възклицания "Мили боже!" и "Бог да ни е на помощ!", които не се използваха много сред представителите на пола, склонен към по-груби изрази. Беше дребен, с правилни черти, забележително спретнат, с красиви очи и мустаци, които все поглаждаше – младееше въпреки побелялата си коса, и имаше свободно поведение, което дължеше на журналистическата си кариера. Приятелите му знаеха, че въпреки неговата мекота и деликатното му бърборене той е същински живак. Свързваха го с много литературни начинания. Следва да отбележим, че повечето от тях придаваха на това схващане същото значение като Селах Тарант – близост с пресата, изграждането на великото изкуство на саморекламата. За този изобретателен син на своето време разликите между обикновения човек и артиста бяха престанали да съществуват. Животът на писателя беше станал храна за журналистите, всичко и всеки бяха общодостъпни. За него всичко беше повод за публикация, а публикацията означаваше просто безкрайни репортажи относно неговите съграждани, незабавно оповестяване, оскърбително при нужда и дори без нужда. Той преднамерено клепаше личния им живот и външния им вид, убеден като Селах Тарант, че да си във вестника е същинско блаженство и че е проява на придирчивост да се питаш дали не е нарушена личната неприкосновеност. Той беше enfant de la balle[2], както казват французите. Беше започнал кариерата си четиринайсетгодишен, обикаляйки хотелите, за да рови за сведения в големите, осеяни с мазни петна регистри върху мраморните плотове, и можеше да се похвали, че е дал своя принос от името на бдителното обществено мнение, гордостта на демократичната държава, за великата цел да възпрепятства тайните и незаконни пътувания на американските граждани. Оттогава се беше изкачил още по-нагоре по стълбицата и беше най-блестящият репортер в бостънската преса. Най-сполучливо описваше жените. В кратките си материали беше обрисувал много от най-прочутите представителки на времето, някои от които всъщност бяха доста обемисти. Говореше се, че по доста съмнителен начин причаква примадоните и актрисите сутрин, след пристигането им в хотелите, или понякога вечер, докато качват багажа им в стаята. Беше само на двайсет и осем години и въпреки побелялата си коса беше съвременен млад мъж до мозъка на костите си. И през ум не му минаваше да пропусне да се възползва от някое съвременно удобство. Мисията на човечеството на земята според него беше в неспирното бълване на телеграми. За него почти всичко беше еднакво, той нямаше усещане за мярка или за качество. Според него единствено най-новите неща изискваха някакво подобие на уважение.
Този човек предизвикваше крайното възхищение на Селах Тарант, който беше убеден, че младежът владее всички тайни на успеха, и който, щом госпожа Тарант споменеше (при това нееднократно), че според нея господин Пардън проявява интерес към Верена, заявяваше, че той е сред малцината младежи, които господин Тарант би желал да приеме в тази връзка, един от малцината, на които беше склонен да повери дъщеря си. Бащата беше убеден, че ако Матиас Пардън поиска ръката на Верена, то ще е, за да опита да наложи името ѝ, и момичето ще се сдобие не само със съпруг, а и с репортер, журналист, мениджър и агент, владеещ основните "всекидневници", способен да пише за нея и да я налага по научному, така да се каже. Предимствата на всичко това бяха достатъчно големи, за да бъдат специално изтъквани. Матиас обаче имаше лошо мнение за Тарант, смяташе го за второразреден привърженик на остарели каузи. Предполагаше, че самият той е влюбен във Верена, но страстта му не е съпроводена от ревност, а се отличава с похвална склонност да споделя обекта на своята обич с американския народ.