Тишината продължаваше и той размишляваше относно дълга си, всъщност почти се убеди, че е негов морален дълг да се ожени за госпожа Луна. Тя вдигна поглед от ръкоделието си, погледите им се срещнаха и тя се усмихна. Сигурен беше, че тя е отгатнала мислите му. И откритието го озадачи, дори го стъписа, затова, когато госпожа Луна подметна съвсем дружелюбно, както обикновено: "Според мен няма нищо по-хубаво от приятен разговор пред камината в зимна вечер. Досущ като Дарби и Джоун[8] сме. Жалко, чайникът спря да пее!", когато тя изрече тези многозначителни слова, Рансъм почти недоловимо потръпна, ала все пак развали магията. В отговор малко по-късно я попита с хладно и сдържано любопитство дали има новини от сестра си и колко дълго възнамерява да остане в Европа госпожица Чансълър.
– Ама вие на кой свят живеете? – възкликна госпожа Луна. – Олив се върна преди шест седмици. Вие колко дълго очаквахте да издържи?
– Не знам, никога не съм ходил в Европа – отговори Рансъм.
– Да, точно това ви харесвам – мило отбеляза госпожа Луна. – Толкова е приятно да срещнеш някой, който не въздиша по Европа.
Младият мъж се озадачи, после се засмя непресторено.
– Боже, дано не е единствената причина!
– О, споменавам тази, защото тъкмо я забелязах. Другите не ги изтъквам.
– Дано ви останат поне няколко, когато и аз замина там – продължи Рансъм. – Мислех, че имате високо мнение за Европа.
– Така е, но тя не е всичко – философски отвърна госпожа Луна. – Най-добре ще е да отидем там заедно – добави тя малко несвързано.
– Човек би отишъл и накрай света с такава неустоима дама! – възкликна Рансъм с тон, който никак не допадаше на госпожа Луна. Беше част от южняшката му галантност – акцентът му винаги силно личеше, когато говореше такива неща – и не го обвързваше с нищичко. Неведнъж ѝ се искаше той да не е толкова чудовищно вежлив, както се изразяваха хората в Англия. Отговори, че не я интересува краят, а новото начало, но той не обърна внимание и се върна на темата за Олив. Попита с какво се е занимавала там и дали е постигнала много.
– О, разбира се, очаровала е всички – увери го госпожа Луна. – И как иначе с нейната красота и изтънченост, с нейния стил?
– Но е успяла да спечели привърженици, войнство, което да я последва под нейното знаме.
– Допускам, че се е срещнала с много волеви хора, с много злобни стари моми, фанатички и повлекани, но нямам никаква представа какво е постигнала – чудо на чудесата, предполагам.
– Виждали ли сте я след завръщането ѝ? – попита Базил Рансъм.
– Че как да я видя? Виждам доста надалеч, но не чак до Бостън. – После му обясни, че сестра ѝ е слязла на сушата в онова пристанище и попита дали според него Олив би направила нещо изтънчено и първокласно, след като има и други начини. – Разбира се, на нея ѝ допадат лошите кораби, бостънските параходи, точно както харесва простолюдието, рижите девойки и нелепите доктрини.
Рансъм се умълча за миг.
– Да не би да имате предвид поразителната млада жена, с която се запознах в Бостън миналия октомври? Как се казваше? Госпожица Тарант, нали? Госпожица Чансълър все още ли е толкова привързана към нея?
– Мили боже, нима не знаете, че я заведе в Европа? За да формира съзнанието ѝ. Не ви ли казах миналото лято? Тогава често ме посещавахте.
– О, да, спомням си – замислено отговори Рансъм. – Довела ли я е обратно?
– Божичко, не би я оставила! Според Олив мисията на момичето е да промени света.
– Май и това ми казахте. Сега си спомням. Е, формирало ли се е съзнанието ѝ?
– Не съм я виждала, не мога да ви кажа.
– Няма ли да отидете...
– Да проверя дали е формирано съзнанието на госпожица Тарант ли? – прекъсна го госпожа Луна. – Ще го сторя, ако искате. Помня колко ви заинтригува тя навремето. Вие помните ли?
8
Герои от стихотворението "Щастливата стара двойка" на Хенри Удфол от 1735 г., нарицателно за двойка скромни съпрузи, които живеят в пълна хармония помежду си. – Б. пр.