– Обаче помнете ми думата – продължи госпожа Луна, – тя ще нарани Олив, както никой друг не я е наранявал. Ще избяга с някой укротител на лъвове, ще се омъжи за циркаджия!
Ама така ѝ се падало на Олив Чансълър, додаде госпожа Луна. Сестра ѝ щяла да го понесе трудно, а гневните ѝ изблици... Стойте далеч!
Базил Рансъм изпитваше странни чувства, докато слушаше коварния разказ на своята домакиня, поднесен едновременно небрежно и убедително. Попиваше всичко, защото фактите му бяха много интересни, но в същото време забеляза, че госпожа Луна не разбира какви ги говори. Беше виждал Верена Тарант само два пъти, но никой не можеше да го убеди, че е авантюристка – макар че най-вероятно накрая щеше да нарани госпожица Чансълър. Позасмя се мрачно на тази мисъл – не му беше неприятна мисълта да си отмъсти на своеволната млада жена, която го беше поканила само за да го зашлеви през лицето. Изпитваше обаче чувството, че е пропуснал нещо, като не е научил за участието на другата млада жена в Конвенцията – смътно усещане, че е бил измамен. Безсмислено беше да съжалява, тъй като надали би отишъл в Бостън да я чуе, но съжаляваше, че не е участвал макар и отдалеч в събитие, толкова тясно свързано с нея. Защо изобщо да участва и не беше ли напълно естествено да няма нищо общо с нещата, свързани с нея? Въпросът му хрумна чак когато се прибираше у дома онази вечер, засега отговорът само предстоеше. Засега можеше просто да страда поради неосведомеността си, че тя отново е близо до него (относително), че е някъде на хоризонта (а не в другия край на земята), а той не го е знаел. Това усещане за лична загуба, както го наричам, породи у него и усещането, че има да наваксва нещо. Не можеше да определи как ще постъпи, но хрумването, макар и още съвсем неоформено, го поведе в посока много по-различна от онази, в която беше поел четвърт час по-рано. Мълчаливо съзерцаваше как представата танцува пред очите му, а в това време госпожа Луна го дари с поредната си загадъчна усмивка. В резултат той се изправи. Картината в съзнанието му внезапно се бе прояснила – изобщо не се налагаше да се жени за тази жена, за да се сдобие със средства да продължи проучванията си. Овладя се на крачка от решението да стори точно това.
– Нима вече тръгвате? Не съм ви разказала и половината! – възкликна тя.
Той погледна към часовника, видя, че не е късно, обиколи стаята и отново седна, но на друго място. Тя го проследи с поглед, чудейки се какво му е. Рансъм успя да се овладее и да не я попита какво още не му е казала и може би тъкмо за да ѝ попречи да му го каже, заговори самият той – бързо, свободно, с различен тон. Остана още половин час и се държа много приятно. Госпожа Луна отсъди, че той наистина е много очарователен мъж. Беше изключително словоохотлив, докато не стана време да посегне към шапката си, разказваше за положението на юг, за социалните особености, за следвоенната разруха, за съсипаната аристокрация, за отритнатите "Гълтачи на огън"[9] – парцалите и отхвърлени, ала непримирими, за трагизма и комизма на всичко, ту я разсмиваше, ту едва не я разплакваше, и тя си помисли, че ако Рансъм си науми, няма по-очарователен компаньон за вечерта на една дама. Едва впоследствие тя се запита защо му е хрумнало да го направи едва сега. На нея ѝ допадаше съсипаната аристокрация, вкусът ѝ беше различен от този на сестра ѝ, която се интересуваше само от низшите класи, които се стремяха да се издигнат. Аделайн беше загрижена за пропадналото дворянство (чийто упадък изглеждаше повсеместен. Нима Базил Рансъм не беше пример за това? Не приличаше ли на gentilhomme de province след Революцията? Или на стар монархически emigre от Лангедок?), за ограбените патриции, бих казал, чието поведение беше благородно и трогателно и към които тя би могла да прояви дискретна благотворителност, тъй като те бяха чувствителни и горди. Във всички представи на госпожа Луна водеща беше нейната дискретност.
9
Група радикално настроени политици от Юга от средата на XIX в., привърженици на робството, настоявали за отделянето на южните щати в самостоятелна държава. – Б. пр.