Робърт Грейвс
Божественият Клавдий
и неговата съпруга Месалина
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
Някои критици на „Аз, Клавдий“, тома, предшествуващ „Божественият Клавдий“, подметнаха, че за да го напиша, аз просто съм се справил с „Аналите“ на „Таиш“ и „Дванадесетте цезари“ на Светоний, обединил съм ги и съм поразширил полученото с моята собствена „буйна фантазия“. Не беше така; не е тъй и с настоящия том. Сред класиците, от които е заимствувано при съставянето на „Божественият Клавдий“, са Тацит, Дион Касий, Светоний, Плиний, Варон, Валерий Максим, Орозий, Фронтин, Страбон, Цезар, Колумела, Плутарх, Йосиф, Диодор Сицилийски, Фотий, Ксифилин, Зонара, Сенека, Петроний, Ювенал, Филон, Целз, авторите на „Деянията на Апостолите“ и апокрифните евангелия на Никодим и свети Йоан, както и самият Клавдий — от оцелелите му писма и речи. Незначителен брой от описаните тук случки не са напълно подкрепени исторически от един или друг източник, но се надявам, че ни една от тях не звучи исторически неправдоподобно. Нито един от образите не е измислен. Най-трудната за написване част, поради оскъдността на антични източници, беше поражението, нанесено от Клавдий на Карактак. За по-ясно обяснение на британския друидизъм — религията на древните келти, трябваше да подкрепя малобройните класически описания със заемки от археологически трудове, от древната келтска литература, както и от описания на съвременната мегалитна култура в Новите Хебриди, където долмените и менхерите все още се използуват за обреди. В описанията си на ранното християнство много внимавах да не измислям нови хули; обаче цитирам някои от античните, защото самият Клавдий не е бил добре настроен към църквата и е получавал голяма част от сведенията си за близкоизточните религиозни въпроси от своя съученик Ирод Агрипа, царя на юдеите, който е екзекутирал свети Яков и затворил свети Петър.
Робърт Грейвз
Глава 1
Изминаха две години, откакто завърших да пиша дългата история за това как аз, Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик, хромият, пелтекът, глупакът на фамилията, когото неговите амбициозни и кръвожадни роднини не сметнаха достоен за усилието да екзекутират, да отровят, да принудят да се самоубие, да прокудят на някой самотен остров или да оставят да умре от глад — така, както всъщност се отърваваха един от друг, — та, казвам, минаха две години, откакто написах историята за това как надживях всички тях, че дори и лудия си племенник Гай Калигула, и един ден най-неочаквано бях избран за император от низшите офицери на преторианската гвардия. Завърших историята тъкмо в оня драматичен миг — нещо много нередно от страна на професионален историк като мене. Историкът няма право да прекъсва разказа си в най-напрегнатия момент. Трябваше да продължа поне с един етап по-нататък. Трябваше да разкажа как се отнесе армията към този напълно незаконен акт на преторианците, как се отнесе Сенатът и по какъв начин те възприеха един тъй ненадежден господар като мене; да кажа дали са последвали кръвопролития и каква съдба е сполетяла Касий Херея, Аквила, Тигъра — всички те офицери от преторианската гвардия — и Виниций, който бе съпруг на племенницата ми, а и другите убийци на Калигула. Но не — последните ми думи се отнасяха за ония най-неуместни мисли, които преминаваха през ума ми, докато ме акламираха и разнасяха из дворцовия двор, покачен върху раменете на двамина преториански подофицери, с килнатия на едното ухо златен дъбов венец на Калигула. (41 г. от н.е.)
Причината, поради която не продължих разказа си по-нататък, е тази, че го писах не толкова като обикновена история, а по-скоро като своего рода защита — извинение за това, че съм си позволил да стана монарх на римския свят. Навярно си спомняте, ако сте прочели онази история, че и дядо ми, и баща ми бяха убедени републиканци и че аз изповядвах същите убеждения; а царуването на чичо ми Тиберий и на племенника ми Калигула само затвърдиха антимонархичните ми убеждения. Бях петдесетгодишен, когато ме издигнаха за император, а на тази възраст човек не променя лесно политическата си окраска. Та писах всъщност, за да покажа колко невинен бях откъм всяко желание да властвувам и колко неизбежна беше незабавната необходимост да се подчиня на хрумването на войниците: да откажа, щеше да означава да предизвикам не само собствената си смърт, но и смъртта на съпругата ми Месалина, в която бях дълбоко влюбен, както и на неродената ни рожба. (Не мога да си обясня защо човек е тъй привързан към едно неродено дете?) Особено много държах да не бъда заклеймен от потомството като хитър приспособленец, преструващ се на глупак, който се спотайва и изчаква удобния миг, докато усети, че се готви дворцов преврат срещу неговия император, и тогава се изстъпва смело за мястото му. Това продължение на моята история трябва да послужи като извинение за лъкатушния път, който следвах през тринайсетте години на моето управление. Надявам се тоест да оправдая привидно противоречивите постъпки в различните стадии на царуването си, като изтъкна тяхната връзка с изповядваните от мене принципи, от които, кълна се, не съм се отклонявал умишлено. Ако ли пък не успея да ги оправдая, надявам се поне, че ще съумея да изтъкна изключително трудното положение, в което бях поставен, и ще оставя моите читатели да преценят какъв друг път или пътища ми е оставало да поема.