Единият лежеше по корем, а другият беше подпрян на стената като счупена кукла. Боскъм и Лейф пристигнаха, накуцвайки, и загледаха с ужас двата трупа, както и променения сър Джон. Лицето му изглеждаше твърдо като желязо в светлината на факлата, която още се търкаляше неизгаснала на калдъръма, където я беше изпуснал един от убийците.
— Сър Джон — Боскъм докосна новия си господар, — сър Джон, съжалявам, че не можахме да помогнем.
Кранстън поклати глава.
— Постъпихте разумно — прошепна той. — Все пак, мастър Боскъм, благодаря ти за загрижеността. Не беше нещо, с което старият Джак да не може да се справи.
— Защо беше това? — изпелтечи Лейф.
Кранстън погледна надолу по улицата с горчива усмивка.
— О, знам защо — замислено каза той. — И сега старият Джак е на ход.
ГЛАВА 9
Ателстан също беше умислен, докато коленичеше на стъпалата пред олтара на другата сутрин след литургия. Бяха дошли само трима души от паството му, ако не броим Бонавентура: Фламандката Пернел, проститутката Сесили в ярка рокля от тафта и Бенедикта, която току-що си беше тръгнала. Вдовицата беше уверила Ателстан, че ще отведе Елизабет Хобдън и дойката й Ана при монахините-миноритки по-късно сутринта.
Ателстан дъвчеше кокалчетата на пръстите си и гледаше полуотворената врата на църквата. Беше ядосан и обиден, надяваше се да успее да се владее по време на предстоящата среща.
Прекръсти се и стана при звука от стъпки, после мина през нефа, за да посрещне копача Пайк, който стоеше неспокойно до кръщелния купел.
— Отче, искал си да ме видиш.
— Да, Пайк. Моля те, затвори вратата.
Копачът се върна, затвори я, после се обърна и с изненада видя благия енорийски свещеник да се нахвърля върху него като рицар в атака. Ателстан сграбчи Пайк за мръсния жакет и го притисна към вратата. Мъжът не се съпротивляваше, уплашен от гнева, който пламтеше в очите на монаха.
— Отче, какво има? — заекна той.
— Проклет Юда! — Ателстан го разтърси. — Пайк, аз съм твой свещеник, а ти ме предаде!
— За какво говориш?
Но Ателстан зърна истината в уплашените му очи. Пусна го, отблъсна го и се върна през нефа.
— Не лъжи, Пайк! — извика той и думите му отекнаха в църквата. — Много добре знаеш за какво говоря! Ти беше единственият, който ме видя да свалям прокламацията от Ira Dei, закачена на вратата. — Ателстан се приближи към него. — Всъщност подозирам дори, че ти си я сложил там. Но да оставим това, Пайк. Ти играеш своите глупави, опасни игрички на бунтове и изграждане на Божието царство в Лондон. Но кажи ми, твоите съмишленици, Голямата общност на кралството, и Ira Dei знаят ли, че си предател? Шпионин на Джон Гонт? — Ателстан отстъпи. — Какво ще стане с теб, Пайк, ако разберат? Какво правят в твоето тайно общество с предателите?
Пайк стоеше с безпомощно отпуснати ръце и гневът на Ателстан започна да се разсейва при вида на смъртния ужас, който пролича по лицето и в позата на мъжа. Свещеникът приближи лицето си до лицето на копача.
— За Бога, Пайк, аз кръстих децата ти! Аз те причастявам. Аз ти се възхищавах, че работиш от зори до здрач, за да можеш да изхраниш семейството си — Ателстан си пое дъх. — Ти не си като мен, Пайк. Аз нямам семейство, за което да се тревожа. Но си добър работник, добър съпруг и баща. Защо ти е да се държиш като Юда с човек, който не само е свещеник, но и твой приятел? Не можа ли да ми се довериш?
Пайк безпомощно повдигна ръце и по лицето му потекоха сълзи.
— Пайк, не искам да те заплашвам — промърмори Ателстан. — Ще пазя тайната ти. Дори сър Джон не знае.
Копачът потътри крака.
— Не е точно така, както си мислиш, братко.
— Какво искаш да кажеш?
— Преди три месеца — заразказва Пайк — аз и неколцина други от Съдърк слушахме онзи луд проповедник — нали се сещаш, онзи с пламтящия кръст, пред „Сейнт Джеймс Гарликхайт“. После дойдоха войници и ни арестуваха. Имах избор: да платя глоба или да стана шпионин на Гонт. Глобата щеше да ме съсипе и… — гласът му пресекна.
— И какво?
Пайк погледна отбранително.
— Не вярвай на всичко, което чуваш, отче. Аз не съм един от онези фанатици. О, в началото бях, но не и сега. Не и откакто започнаха да говорят, че ще колят, че ще избият всички свещеници, че ще горят наред и добри, и лоши — той се засмя горчиво. — Не е трудно да предадеш нещо, в което вече не вярваш, отче. Колкото до милорд Гонт, той вече разбра, че не съм от най-способните шпиони. Казах му за бележката, закачена на църковната врата. Казах му и за един човек от Голямата общност на кралството, че е бил в Съдърк, три дни след като той си беше заминал. Не се тревожи, отче, Гонт нищо не печели от това, което му казвам.