— Какво искаш да кажеш? — попита рязко Гонт.
— Искам да кажа, ваша светлост, че установихме, че Фицрой не е взел отровата преди пиршеството. Както и че нищо, което е ял или пил тук, не е било отровно. И все пак — продължи Ателстан — Фицрой е бил отровен в тази стая, защото е изял нещо, което никой от нас не е опитал.
— Какво? — възкликна Хъси и се приведе напред. — Достатъчно гатанки, братко.
— Фицрой е бил отровен от някой, който е знаел, че той обича сладко. Така беше наистина. Някои го наричаха чревоугодник. Мисля, че е станало следното. Някой, който е знаел къде ще седи Фицрой, е сложил някакъв сладкиш, нещо много сладко, до сребърния поднос, преди да започне пиршеството. Многото захар е прикривала отровата в сладкиша. Аз открих захар в устата на мъртвеца. Подозирам, че е бил убит така.
— Глупости! — възкликна Гудман, чието арогантно лице сега беше пребледняло. — Нямаше ли да му се стори странно?
— Не — отвърна Ателстан. — Първо, бил е на пиршество. Може би е решил, че някой прислужник го е изпуснал или че сладкишът е оставен като почерпка за него. Второ — Ателстан се усмихна, — всички вие сядате. Пред вас на масата има малък поднос. Преди да влезете, сложих до всеки от тях по нещо сладко. Колко от вас ги изядоха? Колко от вас разсеяно ги лапнаха?
Дени, Гудман и Бремър се усмихнаха неловко.
— Откъде можехте да знаете, че не са отровни? — излая Кранстън, наслаждавайки се на застиналите им изражения. Той се изправи. — Направили сте това, което всеки би могъл да направи, докато седи на масата и чака яденето. Открили сте нещо вкусно и сте го налапали. Фицрой не е бил по-различен. С неговия апетит даже му е било по-трудно да устои.
— Да, но кой го е сложил там?
В залата сякаш стана по-студено, когато въпросът на Гонт увисна като дамоклев меч над тях. И тогава Кранстън посочи лорд Адам Клифорд.
— Ти, сър, си предател, лъжец и убиец! Обвинявам те, че злоумишлено си предизвикал смъртта на мастър Томас Фицрой, Питър Стърми и сър Джерард Маунтджой.
Клифорд скочи на крака, очите му бяха разширени от гняв, лицето му — разкривено от ярост.
— Дебел стар глупак! — изкрещя той. — Как смееш!
Гонт се отпусна назад, сякаш някой го бе повалил със секира, а водачите на гилдии се втренчиха невярващо в Кранстън. Клифорд тръгна заплашително към коронера с ръка върху камата. Сър Джон извади меча си, но началникът на охраната на Гонт бързо застана между двамата.
— Лорд Адам, предлагам ти да седнеш — каза тихо войникът. После погледна през рамо към господаря си. Гонт вече се беше съвзел и кимна мълчаливо. Не сваляше поглед от младия си помощник.
— Седни, Адам — каза тихо той. — Продължавай, сър Джон. Но ако обвинението ти е невярно, ще отговаряш за него.
— Ще отговарям пред Бога — отвърна Кранстън. Той огледа събраните мъже. — Ще ви разкажа една история — започна той — за кралство, в което принцът е дете и цялата власт е у чичо му, регента. В отсъствието на силен крал се появяват фракции, които се борят за власт. В двора благородниците стават смъртни врагове; в града влиятелните граждани се надпреварват за власт. В провинцията селяните говорят за измяна, създават тайни сборища и групи, за да готвят бунт.
— Внимавай, сър Джон! — сопна се Гонт.
Ателстан затвори очи и се помоли Кранстън да не прекали.
— Ако лъжа — отвърна сър Джон, — нека някой тук ме обори. Той огледа водачите на гилдии, но те мълчаха, както и Клифорд, по чието лице се стичаха капки пот.
— Появява се водач — продължи Кранстън, — загадъчен човек, който се нарича Ira Dei, Гняв Божи. Той оглавява Голямата общност на кралството, тайния съвет на селските водачи. Те не знаят кой е той, никой не знае. Той идва и си отива, сеейки семената на разногласието. Нещата се променят. Негова светлост регентът решава да се сближи с водещите лондонски търговци. Ira Dei иска да осуети това и търси предател, близък на регента. Открива го в лицето на милорд Клифорд, младеж, който не е забравил скромния си произход или поне този на семейството си. И Клифорд, от идеализъм или за лична изгода, се съгласява да помогне на Ira Dei да провали плановете на лорд Гонт.
— Лъжа! — извика Клифорд, макар че треперещият му глас не беше убедителен за никой от присъстващите, които му отвърнаха с каменни погледи.
— Бащата на милорд Клифорд — продължи Кранстън — бил командир на отряд стрелци и сам опитен стрелец — умение, което предал на сина си Адам. Следобедът, когато умира сър Джерард, Клифорд донася тук ловен лък или преправен арбалет и докато всички почиват или си гледат работата, се промъква като сянката на смъртта до прохода. Изстрелва камата, Маунтджой умира при загадъчни обстоятелства, а ние се занимаваме с това как е умрял, вместо да мислим кой и защо го е направил — Кранстън отпи голяма глътка от меха си. — На следващата вечер убиецът отново нанася удар.