Гонт повтори заповедта си. Войниците бързо изведоха Клифорд, а други по заповед на регента се приготвиха да претърсят къщата му.
Кранстън и Ателстан гледаха как водачите на гилдии, доволни от перспективата да получат обратно златото си, се надпреварваха да хулят Клифорд и да доказват предаността си към регента. Джон Гонт играеше ролята си, но монахът разбра, че думите на Клифорд са попаднали на място; разкритието, че беше допуснал предател толкова близо до себе си, го беше наранило дълбоко. Регентът, който не вярваше дори на сянката си, беше станал още по-затворен и мнителен. Седеше на стола си и мълчаливо приемаше хвалебствията на търговските принцове. Не забеляза как Ателстан и Кранстън се сбогуваха и се измъкнаха от Гилдхол.
— Слава Богу, това приключи! — въздъхна Кранстън. — Имахме много малко доказателства, братко — той погледна изпитателно мрачния монах. — Добре го хвана в капана.
— Не, сър Джон, той сам се хвана. Той беше общият знаменател във всички убийства — Ателстан направи гримаса. — Колкото до подвеждането — това е добре известно средство, сър Джон, което старият ми учител, брат Пол, често използваше. Твърдеше, че го научил от Инквизицията — Ателстан се протегна. — Факт е, сър Джон, че когато човек е ядосан, той не може да накара ума си да спре да препуска или езика си да мълчи.
Вървяха из оживения Чийпсайд, но след напрежението в Гилдхол пазарът им се струваше тих и спокоен. Кранстън дори не си даваше труд да си отваря очите за своите „приятели от подземния свят“, както ги наричаше.
— Хайде, Ателстан. Дори Бог би се съгласил, че заслужавам чаша кларет, а ти — чаша ейл.
Влязоха в уютното и приветливо помещение на „Светият Агнец“ и известно време само отпиваха от питиетата си и размишляваха върху драмата, на която бяха присъствали.
— Откъде знаем, че той не е Ira Dei? — попита Кранстън.
— Мисля, че Клифорд каза истината — Ателстан поклати глава. — Бог ми е свидетел, сър Джон, че той е прав. Надвиснала е буря и когато се разрази, този град никога няма да бъде същият!
Три дни по-късно Ателстан излезе от Тауър и виждайки тълпите около Билингсгейт и по Бридж Стрийт, реши да вземе баржа до Съдърк. Огнената топка на слънцето залязваше и оцветяваше реката в блестящо червено, докато той се промъкваше по уличките към кея. Чувстваше се уморен, бързаше да се върне в църквата, но и усещаше лека тревога, защото беше сигурен, че го следят. От време на време се взираше в някоя уличка или поглеждаше към реката, чуваше далечните викове на лодкарите и с мъка сдържаше желанието си да затича. Ако продължеше по виещите се улички, най-накрая щеше да излезе на кея. Най-после видя стъпалата към водата и лодкарите, събрани край тях в очакване на клиенти. Канеше се да ускори крачка, когато тъмна фигура с маска и качулка внезапно изскочи от един вход. Ателстан спря, зърнал проблясъка на кама.
— Какво искаш? — той се постара гласът му да не трепне. — Аз съм беден свещеник, нямам пари!
— Така е, братко Ателстан — отвърна му преиначен и приглушен глас. — Беден в много отношения и богат в други. Значи, откри виновника в Гилдхол и утре милорд Клифорд ще умре на Тауър Хил?
Ателстан се облегна на тоягата, която носеше.
— А ти трябва да си Ira Dei.
— Или негов пратеник.
— Не — Ателстан поклати глава. — Сигурен съм, че си дошъл да говориш с мен лично.
Той се взря над рамото на мъжа към кея.
— Не, не го прави — нареди му тихо приглушеният глас. — Не викай за помощ, братко. Не ти мисля злото.
— Тогава защо не зададеш въпроса си? — попита монахът.
— И какъв е той?
— Знам ли кой си? Отговорът е „не“. Освен това не искам да знам и не ме е грижа.
Мъжът с качулката леко отстъпи.
— Ти си добър свещеник, Ателстан. Обичаш бедните. Ти си пастир, който се интересува от стадото, не само от кожите му. Скоро ще се разрази буря, но ако не се месиш, ще бъдеш в безопасност.
— Аз също имам един въпрос.
— Задай го!
— Клифорд ли беше твоят убиец?
— Да.
— А има ли други в двора и в Гилдхол, на които плащаш?
— Ти каза „един въпрос“.
Ателстан вдигна рамене.
— Историята е увлекателна.
— Обърни се, братко.
Ателстан се канеше да откаже, но не видя смисъл и се подчини.
— Отговорът на твоя въпрос, братко, е че предателството е като лоза. Клонките му се разпростират навсякъде.
Ателстан не помръдваше, стегнал рамене. Когато се обърна, уличката беше празна.
Монахът слезе до кея, нае лодка и се отпусна на кърмата, докато прошареният, беззъб лодкар с железни мишци гребеше енергично към другия бряг. Когато стигнаха, Ателстан му плати и тръгна в здрача към „Сейнт Ерконуолд“. Къщата и конюшнята бяха тихи. Някой беше напълнил яслата на Филомел и старият боен кон предъвкваше с такова удоволствие, сякаш това беше първото му и последно ядене. Свещеникът отиде пред църквата и с тревога забеляза, че вратата не е заключена. Отвори я и тихо пристъпи вътре. Взря се в тъмнината.