Михаил впери поглед в дисплея и очите му се разшириха от ужас.
— Юлия!
На екрана се виждаше разплаканото лице на жена, която държеше бебе в скута си; дулата на два автомата бяха насочени към главите им.
— Ооо, колко са хубави само! — възкликна Руслан с ироничен тон. — Хубавата Юлия с малкия Саша! — Прибра фотоапарата в джоба. — Ако случайно се появи някой от 3445, след като отворите хранилището, кълна се в бога, че моите хора, които са в апартамента ти в Озерск, на секундата ще пратят семейството ти в ада. Ясно ли е?
— Не ги мъчете, моля ви!
— Сигурността на семействата ви зависи от вас, не от нас. Ако се държите добре, всичко ще върви по мед и масло. Ако не слушате, ще удавим всичко в кръв. Ясно ли е?
Михаил и Виталий кимнаха утвърдително, неспособни да се съпротивляват.
Руслан отстъпи крачка назад и махна на хората си да пуснат Михаил.
— И умната, нали?
В този миг в преддверието дойдоха двамата мъже, които бяха изостанали, за да прочистят залата за видеомониторинг. Единият от тях размаха дискета като трофей.
— Всичко е наред.
— Добра работа — каза равно Руслан. Приближи се до вратата на хранилището и изгледа двамата пленници. — Въведете кода.
Разтреперани, в шок, двамата се приближиха до устройството, което контролираше ключалката на стоманената врата, и един след друг набраха съответните цифри. Голямата врата издаде специфичен звук и щракна отключена.
Руслан внимателно завъртя ръчката и вратата на хранилището се отвори.
— Сезам, отвори се! — възкликна той с усмивка.
Думата хранилище бе твърде безобидна за онова, което се разкри пред очите на неканените гости. Стоманената врата им даде достъп до огромен склад, пълен с контейнери със символи за радиоактивност от всяка страна. Контейнерите бяха натрупани един връз друг, с коридори за преминаване между тях, наподобяващи улиците в жилищни комплекси.
Руслан се обърна към Виталий.
— Каква е подредбата?
Дебелият руснак посочи вътрешността на големия склад.
— Плутоният се намира ето там, вляво. А уранът е от другата страна.
Руслан направи знак и мъжете се спуснаха по стълбите, потъвайки из лабиринта между контейнерите. Движеха се бързо — никой не искаше да се задържа на това място повече от необходимото. Вярно че всички контейнери бяха запечатани, но самата мисъл за радиоактивността ги изнервяше.
Групата спря претърсването на лабиринта едва когато Руслан вдигна ръка.
— Тук е! — извика той, когато прочете надписите на кирилица на поредния сектор контейнери. Погледна към единия от хората си. — Беслан, покажи какво можеш.
Мъжът, който носеше едно от сандъчетата от камиона, остави товара си на пода и извади оттам комплект инструменти. Контейнерът беше отворен за секунди. С фенерче осветиха съдържанието му — кутии с надписи на кирилица и ядрения символ. Беслан взе една от тях и я постави в металното сандъче, което беше донесъл. Веднага след това повтори операцията и с второто сандъче.
— Какво правите? — извика Виталий.
Той бе толкова разтревожен, че бе забравил за предпазливостта.
— Този уран е обогатен над деветдесет процента!
— Млък!
— Вие не разбирате — настоя той с умоляващ глас. — Всяка една от тези кутии съдържа под критичното количество уран. Ако ги съберете, масата на двете ще прехвърли критичната стойност и може да доведе до ядрена експлозия. Това е много…
Пляс.
— Млъкни, казах!
Ударът отекна в склада и Виталий, с почервеняло от удара лице, не се осмели да произнесе нито звук повече.
Руслан се обърна към хората си.
— Малик, Аслан, дръжте сандъчетата поне на два метра разстояние едно от друго. — Махна към мъжа, който беше отворил контейнера. — Беслан, запечатай това. Искам да оставиш контейнера точно така, както сме го намерили.
Беслан затвори контейнера и се зае да го запечатва, докато другарите му се отдалечаваха със сандъчетата. Събраха се няколко минути по-късно в преддверието и затвориха стоманената врата на хранилището.
— Вие идвате с нас — заповяда Руслан, сочейки пленниците.
Групата мина по същия път на връщане. Вървяха в индийска нишка: Руслан начело, след него Малик с едно от сандъчетата, Аслан с другото сандъче най-отзад, а останалите двама и пленниците — в средата. Прекосиха залата за видеомониторинг и шефът на групата набързо провери всичко. Беше подредена и чиста, нямаше никакви следи от стрелба.