— О, божичко! Значи това е калдера на вулкан? И… и не е ли опасно да стоим тук, сине?
Томаш се усмихна и нежно докосна рамото й.
— Не се плаши, мамо. Можеш да бъдеш напълно спокойна.
— Как може да си сигурен, Боже милостиви… Щом е вулкан, значи може да… да помете всичко! Не си ли гледал онзи филм за Везувий по телевизията?
Синът отново посочи западния склон на кратера.
— Последният път, когато е регистрирана вулканична активност, е било на връх Камариняш. Преди триста години.
— Е и? Това може пак да избухне!
— Разбира се, че може. Но преди да се случи, би трябвало да се появят някакви предупредителни знаци. Вулканите не стигат до тази фаза току-тъй, изведнъж. Има признаци на активност, които предсказват събитията. — Махна към къщите, накацали край синьото езеро. — Както виждаш, толкова е безопасно, че някои хора са се заселили тук.
Майката погледна към къщите със смаяно изражение.
— О, виж ти! И село ли има тук?
— Да, Сете Сидадеш. Около хиляда души живеят тук.
Дона Граса се хвана за главата.
— Божичко, луди хора! Как е възможно да живеят в кратера на вулкан, Пресвета Дево! Ами ако онова нещо изригне?
— Казах ти вече, че ако вулканът навлезе в активна фаза, първо ще се появят признаци.
— Какви признаци?
Томаш посочи двете езера — едното синьо като небето, другото зеленикаво като гората наоколо.
— Водата щеше да кипи. Щеше да се стеле дим над земята, да има земетръси с вулканичен произход, както и други явления, които биха ни послужили за предупреждение. Но, както се вижда, нищо няма да се случи.
Свеж полъх идваше откъм стените на огромния кратер и надипляше повърхността на езерата. Дона Граса вдигна яката на сакото си, за да покрие гърлото си, и дръпна сина си за ръкава.
— Студено е.
— Права си. Може би е по-добре да си тръгваме.
Влязоха в колата, която бяха оставили до моста, и веднага се почувстваха по-добре, защитени от острия вятър.
— Къде отиваме сега? — попита майка му.
— Не знам. Къде ти се ходи? Пред нас са Мощейруш…
— Не — каза тя, сочейки къщите край синьото езеро. — По-добре да отидем до селото.
Томаш завъртя ключа и моторът заработи. Потегли, направи полукръг и мина край черната кола с русия мъж на волана на път към селото. Приятно чувство на покой го обзе при вида на това зелено кътче на остров Сао Мигел — всичко тук беше толкова безметежно, сякаш времето бе спряло. Крайпътен знак сочеше към Сете Сидадеш. По-скоро по навик, отколкото от подозрителност, докато правеше десен завой, погледна в огледалото за обратно виждане.
Черната кола ги следваше.
Томаш бавно прекоси малкото селище с автомобила, нает в Понта Делгада. Къщите бяха кокетни и спретнати, с отворени прозорци и проснато пране по просторите, но по улиците по това време на деня нямаше жива душа.
— Толкова е приятно тук — отбеляза дона Граса. — Трябваше да доведем баща ти.
Томаш, който се беше съсредоточил в огледалото за обратно виждане, отклони поглед към майка си. Имаше дни, в които беше по-добре, друг път бе по-зле, но признаците на Алцхаймер бяха налице. А този ден беше един от добрите — майка му го разпознаваше и разговаряше с него почти нормално, толкова естествено, че на моменти Томаш забравяше за преждевременната сенилност, която я беше обзела. Споменаването на баща му обаче му бе припомнило, че тази бистрота на ума с привидна и че някои събития от относително близкото минало бяха напълно заличени от паметта на майка му. Едно от тях бе смъртта на съпруга й. Дона Граса говореше за него като за жив човек и Томаш се беше отказал постоянно да й напомня истината, която тя начаса щеше да забрави. А и не беше ли по-добре така? Може би щеше да е по-благоразумно да я остави да си вярва, че мъжът й е жив, — илюзията изглеждаше безобидна и я правеше щастлива.
— Гледай, гледай там!
— Какво?
Майка му сочеше към красива бяла постройка с камбанария, увенчана с кръст.
— Църква! Хайде, сине, да отидем да я видим.
Знаеше, че майка му се интересува от религиозни теми, и затова не се поколеба — отби колата край пътя и излезе. Погледна назад и видя как малката черна кола взема завоя и спира до тротоара, на около стотина метра от тях.
— По дяволите! — възкликна той, с ръка на все още отворената врата на колата.