— Какво има, сине?
— Онази кола там. Върви подире ни.
Майка му погледна по посока на автомобила.
— Ами, разхожда се като нас. Остави го.
— Не, отива точно там, където и ние, и спира там, където и ние спираме. Това не е нормално!
Дона Граса се усмихна.
— Мислиш, че ни следи?
— Поне така изглежда!
— Глупости! Личи си, че гледаш много филми, Томаш. Като се върнем вкъщи, ще говоря с баща ти, струва ми се, че въображението ти се е развихрило прекалено. Тази седмица няма да гледаш „Светеца“. Телевизията ти размътва мозъка.
Томаш тресна вратата демонстративно и се запъти към черния автомобил, за да изясни нещата.
— Чакай малко, сега се връщам.
— Томаш! Къде тръгна, момче? Върни се веднага! Веднага!
Но Томаш не спря. Когато го видя да се приближава, русият мъж в черната кола запали мотора и даде заден ход, сякаш се отдръпваше, за да спази дистанцията. Томаш спря, удивен от това демонстративно поведение.
— Виж ти! — прошепна той смаян. — Този тип май наистина ме следи!
Отново тръгна към черната кола, този път с ускорена крачка, и русият мъж още веднъж даде заден ход — сякаш двамата си играеха на котка и мишка, макар че ролите не бяха съвсем ясно определени. Томаш си даде сметка, че непознатият не иска да бъде заговарян, въпреки че очевидно нямаше нищо против да го следи, затова направи полукръг и се върна при майка си.
— Какво правиш, Томаш? Каква е тази история?
— Честно казано, не знам. Човекът ни следи, но май не иска да дава обяснения.
— Следи ли ни? Но защо?
— Нямам представа — отвърна синът, повдигайки рамене. — Луд човек. — Примирено махна към белоснежната фасада. — Ще разгледаме ли църквата?
Двамата поеха към църквата на Сете Сидадеш. Томаш няколко пъти се обърна назад, за да разбере дали мъжът продължава да ги следи. Черната кола си стоеше на същото място, но когато майка и син прекрачиха прага на храма, автомобилът потегли отново.
Приближи се и паркира почти до самата църква.
Посещението продължи петнадесетина минути. В момента, в който се отправиха към изхода, те съзряха неясен силует на мъж, облегнат на вратата, с очертан тъмен профил на фона на дневната светлина. Когато наближиха, Томаш си даде сметка, че е русият мъж от черната кола.
— С какво мога да ви помота? — попита Томаш.
— Професор Томас Норона? — попита мъжът с носов английски акцент.
Беше американец.
— Томаш Нороня — поправи го португалецът. — How can I help you?2
Мъжът свали тъмните очила, извади едно картонче от джоба на сакото си и се усмихна насила.
— Аз съм лейтенант Джо Андерсън, от военновъздушната база в Лажеш — представи се той, докато показваше служебната си карта.
Томаш взе документа и внимателно го разгледа. Според служебната карта притежателят й беше лейтенант Джоузеф Х. Андерсън, с млечнобяло лице и офицерско кепе на цветната снимка, liaison officer3 от USAF4 във военновъздушната база в Лажеш.
— Защо ме следите?
— Моля да ме извините за поведението, сър. Получих нареждане да открия местонахождението ви, без да влизам в контакт с вас.
— Имате заповед да ме следите? От кого?
— От военното разузнаване.
— Шегувате се…
— Уверявам ви, че не се шегувам с нищо, свързано със службата ми, сър — заяви лейтенант Андерсън убедено. — Преди минути получих нови инструкции. Трябва да ви отведа възможно най-бързо до Фурнаш5.
— Моля?
— Имате уговорен обяд и вече ви очакват там.
— Моля?
Лейтенантът погледна часовника си.
— Разполагаме с един час, за да стигнем до там. Ще отидем първо до Понта Делгада и оттам с хеликоптер на USAF до Фурнаш.
— Извинете, но това минава всяка граница! — възкликна Томаш, изпълнен с недоумение. — Дошъл съм тук на почивка с майка ми и нямам намерение да се срещам с когото и да било!
— Става въпрос за много важна особа от Вашингтон, сър.
— Ако ще да е самият президент! Майка ми живее в старчески дом, взел съм отпуск, за да съм с нея, и ще остана с нея.
— Имам информация, че случаят, който е довел тук въпросната персона, е от първостепенна важност. Би било наистина добре, ако отделите няколко часа, за да отидете до Фурнаш.