„Скъпи мой приятелю,
Хубаво е, че получих новини от вас.
Много съм любопитен относно това ваше откритие.
Нима най-сетне е настъпил големият ден?
Потърсете ме в манастира.
Няколко пъти препрочете късите редове, написани на картичката. Не беше нужна кой знае каква интуиция, за да разбере, че това послание повдигаше крайчеца на булото, но главното оставаше скрито зад дискретни недомлъвки. Кой беше този Тензин Табтен? Щом наричаше професор Сиза „скъпи приятелю“, явно го познаваше добре. Но откъде? Щом Табтен изразяваше задоволството си, че получава новини, вероятно професор Сиза беше поел инициативата да се свърже с него. След като подателят споделя, че е любопитен относно откритието, значи професор Сиза му е съобщил този факт. И след като Табтен се питаше дали най-сетне е дошъл „големият ден“, значи въпросното откритие, каквото и да е то, беше дългоочаквано събитие.
Що за ребус е това, по дяволите? — питаше се Томаш и продължаваше да се взира в редовете, нахвърляни на картичката.
Мобилният телефон иззвъня.
— Hello, Томаш — промърмори познатият дрезгав глас. — Казаха ми, че сте искали да говорите с мен.
— Здравейте, мистър Белами. Как е времето в Ленгли?
— Не съм в Ленгли — отвърна гласът. — Намирам се в самолет и летя над територия, чиито координати не мога да ви дам. Линията не е безопасна, което означава, че трябва да внимавате какво говорите. Разбрахте ли?
— Да.
— Сега ми кажете защо толкова спешно трябваше да говорите с мен.
Томаш неволно се изпъна на стола като часовой, застанал мирно пред офицер.
— Мистър Белами, мисля, че разбрах за какво се отнася документът, заради който предприех онова пътуване.
За момент настъпи тишина, в която се долавяше само леко пукане по линията.
— Really?82
— Въз основа на онова, което открих, смятам, че темата на документа не би трябвало да ни безпокои. Става въпрос за нещо съвсем различно от онова, което си мислихме.
— Сигурен ли сте?
— Ами… мм, всъщност съм относително сигурен. Дотолкова, доколкото мога да съдя по разкритото от мен, нищо повече. Ще съм абсолютно сигурен, когато прочета самия ръкопис, което в момента ми се струва невъзможно поради добре известните ви причини.
— Наистина ли мислите, че темата на документа не е онази, която ни безпокои?
— Да, така смятам.
— Тогава как ще ни обясните защо нашият шибан гений е казал в частен разговор, че онова, което е открил, ще предизвика такъв взрив от насилие, каквото светът не е виждал?
Томаш замълча нерешително.
— Наистина ли го е казал?
— Да. Казал го е пред физик, който беше наш информатор. Не си ли спомняте, че вече ви разказах тази история, когато бях в Лисабон?
— Да, спомням си.
— Е, какво ще кажете?
Историкът си пое дъх.
— Има само един начин да разберем това — каза той.
— Какъв?
— Ще се наложи отново да пътувам.
— За къде?
— Нали линията не е сигурна? Настоявате ли да ви кажа дестинацията?
Франк Белами изпсува.
— Имате право — съгласи се той. — Вижте, ще се свържа с нашето посолство в Лисабон и ще ги инструктирам да ви осигурят всички необходими средства, съгласен ли сте?
— Много добре.
— So long83, Томаш. Вие сте един шибан гений.
Франк Белами прекъсна връзката и Томаш остана за миг, загледан в дисплея на мобилния телефон. Дяволите да го вземат! Този човек наистина успяваше да го ядоса! Обективно погледнато, Белами като че въздействаше така на всички, спомняше си как му угодничеха Грег Съливан и Дан Снайдер по време на онази паметна среща в Лисабон. Томаш си представи човека от ЦРУ по време на среща в Овалния кабинет в Белия дом и устните му се разтегнаха в усмивка. Дали и президентът на Съединените щати не получаваше разстройство след разговорите си с този човек?
Може би, за да се отърси от студените тръпки, които го бяха полазили след разговора с Белами, Томаш се отдаде на носталгията по Ариана. Преди броени дни се беше сбогувал с нея, а вече тъгуваше по нея. Сънуваше я всяка нощ, виждаше я отдалече и я викаше, но Ариана се отдалечаваше, сякаш невидима сила я теглеше отвъд хоризонта. Томаш се будеше разстроен, със свито сърце и буца на гърлото.