— Аз съм Томаш Нороня, професор по история в Нов лисабонски университет. — Кимна към Ариана. — Това е Ариана Пахраван, ядрен физик от Министерството на науката в Техеран. — Наведе глава. — Много съм ви благодарен, че ни приехте. Доста път извървяхме, докато стигнем дотук.
Монахът сви устни.
— Дошли сте, за да ви просветя?
— Мм… в известен смисъл, да.
— Ще бъда добър лекар за болните и страдащите. Ще поведа по правилния път тези, които са се заблудили. Ще бъда ярка светлина за тези, които чезнат в тъмна нощ, и ще сторя така, че бедните и неоправданите да открият скрити съкровища — напевно изрече той. — Така казва Аватамсака сутра. — Вдигна ръка. — Добре дошли в Шигаце, пътници в тъмната нощ.
— За нас е удоволствие, че сме тук.
Тензин посочи към Томаш.
— Казахте, че сте от Лисабон?
— Да.
— Португалец ли сте?
— Да.
— Хм — прошепна той. — Португалците са първите, дошли от Запада в сърцето на Тибет.
— Моля? — учуди се Томаш.
— Двама йезуитски свещеници — каза Тензин, — отец Андраде и отец Маркеш, чули за съществуването на някаква християнска секта в далечна долина в Тибет. Преоблекли се като индуски поклонници, прекосили Индия и пристигнали в Цапаранг, крепост, издигната в царство Гуге, в долината Гаруда. Построили църква и установили първия контакт между Запада и Тибет.
— Кога е станало това?
— През 1624 г. — Поклони се. — Добре дошъл, португалски поклоннико. Щом не идваш, преоблечен като индус, каква църква ни носиш този път?
Томаш се усмихна.
— Не ви нося никаква църква. Само въпроси.
— Пътя ли търсиш?
— Търся пътя на един човек, наречен Аугущо Сиза.
Тензин добродушно се усмихна при споменаването на името.
— Йезуита.
— Не, не — каза Томаш, поклащайки глава. — Той не беше йезуит. Дори не беше религиозен. Беше професор по физика в Университета в Коимбра.
— Аз го наричах Йезуита — каза Тензин, сякаш не беше чул, че го поправят. Засмя се. — Разбира се, на него не му харесваше. Но аз не го правех, за да го обидя. Наричах го Йезуит в чест на неговите предшественици, които преди четиристотин години пристигнали в царство Гуге. А и това беше начин да се пошегувам с нашата обща работа.
— Каква работа?
Бодхисатва сведе глава.
— Не мога да ви кажа.
— Защо?
— Защото се споразумяхме той да направи съобщението.
Томаш и Ариана се спогледаха. Историкът си пое дълбоко дъх и погледна стария тибетец.
— Имам лоша новина — каза. — Опасявам се, че професор Аугущо Сиза се е споминал.
Тензин остана неподвижен.
— Беше добър приятел — въздъхна той, сякаш информацията не го изненадваше. — Пожелавам му щастие в новия му живот.
— Нов живот ли?
— Навярно ще се прероди в Лама. Ще бъде добър и мъдър човек, уважаван от всички, които го познават. — Оправи пурпурното наметало, което го покриваше. — Много от нас са преследвани от дукха89, от провалите и болките, които ни поднася животът, държащ ни здраво привързани към илюзиите, създадени от мая90. Но всичко това е авидя91, невежество, което трябва да преодолеем. Ако успеем да го сторим, ще се освободим от кармата, към която сме привързани. — Направи пауза. — Аз и Йезуита извървяхме заедно част от пътя, бяхме спътници, решили взаимно да се опознаят. Но стигнахме до кръстопът и аз избрах един път, той друг. Пътищата ни се разделиха наистина, но съдбата ни остана една и съща.
— И каква е тази съдба?
Бодхисатва въздъхна дълбоко. Притвори очи, сякаш се канеше да медитира. Може би обмисляше как да постъпи, може би съзнанието му се издигаше до шунята, Великата пустота. Сякаш се сливаше с Дхармакая92, търсейки отговор на дилемата си. Дали трябваше да разкаже всичко, или да замълчи? Дали духът на стария му приятел, на човека, когото той наричаше Йезуита, щеше да му се притече на помощ? Отвори широко очи с вече взето решение.
— Роден съм през 1930 година в Лхаса, в благородно семейство. Първото ми име беше Дхарджей Долма, което означава Напредък с богинята Долма. Родителите ми ме кръстили така, защото вярвали, че пътят на Тибет е развитието и че е нужно да си в крак с промените, да не ги изпускаш от очи. Когато бях на четири години, ме изпратиха в манастира „Ронгбук“, в подножието на Джомолунгма, Богинята майка на Вселената. — Погледна Томаш. — Вие наричате върха Еверест. — Отново зае предишната поза. — Станах дълбоко религиозен след контакта ми с монасите от „Ронгбук“. На шест години започнаха да ме наричат Тензин Табтен, „Защитникът на Дхарма“, който следва пътя на Буда. По онова време Тибет се отваряше към Запада, което радваше моето семейство. Когато станах на десет, през 1940 г., родителите ми ме извикаха в Лхаса, за да присъствам на церемонията за интронизацията на четиринадесетия Далай Лама, Тензин Гяцо, който още ни води и който ме вдъхнови за новото ми име. Веднага след това бях изпратен в английско училище в Дарджилинг, както беше прието сред семействата от висшето общество в Тибет.
89
Жажда, породена от новото съществуване; страдание, болка, мъчителна неудовлетвореност. — Б.р.
90
Философска категория в индуизма и будизма, с която се означава двойствеността в света на феномените; псевдореалност, илюзия. — Б.р.
91
Незнание, непознаване на истинската реалност, от което произтича обвързването с материалния свят. — Б.р.