— За нас. За ЦРУ.
— И какво трябва да направя?
— Ще отидете в Техеран да видите този документ.
— Само това ли?
— И още нещо дребно, което после ще ви обясним.
— За какво се отнася?
— После ще ви обясним.
Португалецът се усмихна и поклати глава.
— Не, не става така — каза той. — Аз не съм Джеймс Бонд, аз съм историк, специалист по криптоанализ и древни езици. Няма да работя за ЦРУ.
— Ще го направите.
— Не, няма.
Франк Белами се надвеси над масата и впи жестоките си очи в Томаш. Дрезгавият му глас придоби заплашителен оттенък.
— Драги ми професоре, ще ви представя нещата по друг начин — изръмжа глухо. — Ако не приемете предложението, което ви отправям, животът ви ще стане доста сложен. — Белами вдигна вежди. — Всъщност рискувате да се лишите от него. Предполагам, че ме разбирате. — Ъгълчетата на устните му се разтегнаха в привичната гримаса, наподобяваща усмивка. — Но ако приемете, ще се случат четири неща. Първо, ще спечелите вашите мизерни двеста хиляди евро на месец — сто хиляди от нас и останалите сто хиляди от иранците. Второ, може би ще помогнете да открием клетия професор Сиза. Дъщеря му се поболя от притеснение къде ли се е дянало скъпото й татенце. Трето, може би ще успеете да спасите света от най-големия му кошмар — ядрено оръжие, попаднало в ръцете на терористите. И четвърто, навярно най-важното за вас, животът ви има бъдеще. — Белами се отпусна на стола. — Ясен ли съм?
Историкът отвърна на погледа му. Беше бесен заради отправените му заплахи и съзнанието, че няма къде да бяга; човекът, който стоеше пред него, разполагаше с огромна власт и воля да я използва, както реши.
— Разбрахте ли? — повтори въпроса си Белами.
Томаш кимна бавно.
— Да.
— Fucking27 гений.
— Fuck you28 — отвърна незабавно португалецът.
Белами се разсмя за първи път. Тялото му се разтресе от пристъпа, хълцаше и се превиваше, докато смехът премина в упорита кашлица. Овладя я и след кратка пауза, в която нормализира дишането си и възвърна обичайното си изражение, той погледна Томаш.
— Имате big balls29, професор Нороня. Това ми харесва. — Кимна към Съливан и Снайдер, които наблюдаваха сцената с гробно мълчание. — Не са много хората, които биха дръзнали да ми кажат fuck you. Дори и президентът не би си го позволил. — Неочаквано заби пръст в Томаш и добави заканително: — Посмей да го кажеш отново! Разбра ли ме?
— Хм.
— Разбра ли?
— Да, разбрах.
Американецът разтри чело.
— Много добре — въздъхна той, връщайки си пълния контрол над ситуацията. — Преди малко не довърших историята за поръчката, която Бен Гурион възложил на Айнщайн. Искате ли да я чуете докрай?
— Щом настоявате…
— Айнщайн започнал да работи върху новата атомна бомба месец след срещата си с Бен Гурион. Припомням ви, че идеята била да се създаде такъв тип бомба, която Израел да може да произведе с малко средства и тайно. Известно ни е, че Айнщайн е работил над този проект поне три години, до 1954-а включително. Възможно е да е продължил работата си и през 1955-а, годината, в която умира. Малко се знае какво точно направил нашият гений. Учен, който е работил заедно с него, ни съобщи, че Айнщайн открил формулата на невиждано мощен взрив, толкова мащабен, че според информатора ни Айнщайн изглеждал потресен от собственото си откритие. — Белами придоби изражението на човек, който се мъчи да си припомни нещо, сякаш връхлетян от някакво съмнение. — Да, точно така — каза накрая. — Потресен. Това беше думата, която спомена нашият информатор.
— Не знаете ли къде е този документ?
— Документът изчезнал и Айнщайн отнесъл тайната със себе си в гроба. Но е възможно да го е поверил някому. Казват, че Айнщайн се сприятелил с един млад физик, стажант в Института за авангардни изследвания, чието име е…
— Професор Сиза!
— Вие сте fucking гений, несъмнено — потвърди Белами. — Точно така, самият професор Сиза. Същият, който изчезна преди три седмици. Същият, в чийто апартамент са били намерени улики, водещи към Азиз ал Мутаки, опасния активист на „Хизбула“ — терористичното движение, финансирано от Иран. Все този Иран, който се опитва по всички възможни начини да започне тайно производство на ядрени оръжия.
— Господи!
— Сега разбирате ли защо настоявахме толкова да говорим с вас?