— Darbast mikhayin?
— Bale — отвърна жената.
Томаш изглеждаше любопитен.
— Какво иска той?
— Питаше дали искаме таксито само за нас.
— Само за нас ли? Не разбирам…
— Ирански обичай. Такситата, макар и вече да са заети от пътници, спират по пътя, за да вземат още клиенти. Ако искаме таксито да е само за нас, ще трябва да заплатим разликата в цената, която биха платили останалите пътници, пренебрегнати от шофьора.
— А, разбирам. И какво му отговорихте?
— Казах „да“ — потвърди иранката. — Че искаме таксито само за нас.
Ариана свали воала и като маяк, под чиято светлина всичко засиява, изящното й лице изгря в очите на португалеца. Томаш беше забравил колко красива беше тази жена с чувствените си устни, карамелените очи, млечнобялата кожа и мощното си екзотично излъчване. Професорът се насили да отвърне поглед, взря се в прозореца, мъчейки се да не стои там като истукан, пленен от хубостта й.
Техеран се въртеше около невидимата си ос, откривайки панорама със задръстени от движението улици и ширнали се отвъд хоризонта къщи. Градът приличаше на циментова гора, грозна, хаотична и унила, с тегнеща над нея мръснокафява призрачна пелена. Белоснежно и сияйно тяло, като слънце, пронизващо гъсто наслоените облаци, се рееше над тъмната пелена, привличайки погледа на госта.
— Полярната звезда на Техеран — обясни Ариана.
— Полярна звезда?
Иранката се усмихна развеселена.
— Да, така наричаме планината Елбурс. — Погледна към далечната планинска верига. — Огражда целия град откъм север и върховете й винаги са покрити със сняг, дори през лятото. Ако ви се струва, че сте се изгубили, погледнете над къщите и когато видите онези заснежени върхове, ще знаете, че там е север.
— Но те едва се различават…
— Заради смога е. Замърсяването тук е ужасно. По-зле е от Кайро. Понякога ни е трудно да видим планината, макар че е много висока и е толкова близо.
— Доста висока е, това е очевидно.
— Най-високият й връх е Дамаванд, ей онзи там, отдясно. — Посочи. — Извисява се на повече от пет хиляди метра надморска височина и винаги…
— Внимавайте!
Един бял автомобил изскочи отдясно срещу таксито. В мига, в който сблъсъкът изглеждаше неизбежен, таксито рязко изви наляво, връхлитайки на свой ред върху една камионетка, която заби спирачки и неистово натисна клаксона, после изправи волана, избягвайки на косъм катастрофата.
— Какво стана? — попита Ариана.
Португалецът въздъхна облекчено.
— Размина ни се!
Иранката прихна.
— О, не се притеснявайте. Това е нещо нормално.
— Нормално ли?
— Да. Но истина е, че всички чужденци и дори хората, свикнали с хаотичното движение в градовете в Близкия изток, винаги се паникьосват, когато идват тук. Тука карат малко бързичко, така си е, и на гостите им се изправят косите по няколко пъти на ден. Но обикновено нищо не се случва, в последния момент всичко се оправя, ще видите.
Томаш се загледа в натоварения трафик. В очите му се четеше загриженост.
— Така ли смятате? — попита скептично.
— Не смятам, а съм сигурна. — Ариана махна с ръка. — Хайде, отпуснете се.
Но португалецът не можеше да се успокои и не откъсваше очи от адския трафик. За двайсет минути установи, че никой не сигнализира, когато завива наляво или надясно, малко бяха онези шофьори, които поглеждаха в огледалото за обратно виждане, преди да сменят посоката, а още по-малко бяха онези, които носеха предпазни колани. Шофираха с невъзможна скорост, клаксоните и свирещите спирачки бяха обичайни и постоянни звуци, истински концерт върху асфалта. Кулминацията настъпи на магистралата, на „Фазл ол Лахнури“, когато един автомобил направи обратен завой и влезе в другото платно, след което измина няколкостотин метра срещу движението, отбивайки накрая в тесен път. Но, както беше предвидила Ариана, пристигнаха живи и здрави в хотела. „Симург“ беше луксозен петзвезден хотел с изискано обслужване. Иранката му помогна при check-in31 и се сбогува с него на вратата на асансьора.
— Починете си малко — препоръча му. — Ще дойда да ви взема в шест за вечеря.
Стаята беше обзаведена с вкус. Томаш хвърли сака на пода и отиде до прозореца, за да се полюбува на Техеран. Над града се извисяваха модерни сгради и изящни минарета, гледащи отвисоко невзрачните къщички долу. В далечината, като спящ великан, се издигаше Елбурс с вечния сняг по върховете, който искреше като скъпоценно колие, изложено на огромна витрина.