Томаш седна на леглото и се зачете в рекламната брошура на „Симург“ със списъка от луксозни услуги, предоставяни на клиентите, най-вече хидромасажни вани, фитнес зала и басейн с отделен график за посещения на мъже и жени. Наведе се и отвори вратата на минибара. Виждаха се шишета с минерална вода и безалкохолни напитки, в това число Coca-Cola, но онова, което наистина го зарадва, беше кутия бира Delster с капчици ледена вода отгоре. Без да му мисли, отвори кутията и отпи от бирата.
— По дяволите.
Догади му се. Нямаше вкус на бира, а по-скоро на ябълков нектар. Явно беше безалкохолна. Звънна телефонът.
— Hello? — обади се Томаш.
— Hello? — отвърна му мъжки глас от другата страна. — Професор Томаш Нороня ли е?
— Yes?
— Харесва ли ви в Иран?
— Моля?
— Харесва ли ви в Иран?
— А — досети се Томаш. — Мм… дошъл съм да напазарувам някои неща.
— Very well32 — отговори човекът отсреща. Явно бе доволен, че е чул въпросната фраза.
— Ще се видим ли утре?
— Стига да имам възможност, да.
— Имам хубави килими за вас.
— Да, да.
— На добра цена.
— Добре.
— Ще ви чакам.
Щрак.
Томаш остана с телефона в ръка, без да откъсва очи от слушалката, припомняйки си разговора дума по дума. Човекът от другата страна на линията говореше английски със силен местен акцент, несъмнено бе иранец. Логично, каза си историкът, поклащайки глава. Би трябвало да се досети, че човекът на ЦРУ в Техеран ще е иранец.
Когато вратата на асансьора се отвори и Томаш излезе в хотелското лоби, Ариана вече го очакваше, седнала в един фотьойл край голяма саксия, с чаша билков чай на масата. Иранката беше с различен хиджаб33, широки панталони, развяващи се край дългите й крака, русари34 и копринено манто, покриващо гъвкавата й снага. — Ще тръгваме ли?
Този път се движеха из Техеран с частна кола и шофьор — мълчалив човек с къса коса и шапка на главата. Ариана обясни, че двадесеткилометровият булевард „Валиасър“, на който се намира хотелът, тръгва от бедния южен район на града и достига подножието на Елбурс, където са заможните северни квартали. „Валиасър“ беше като ос, около която бе разположен съвременен Техеран, с модерни кафенета, луксозни ресторанти и дипломатически сгради.
Отне им доста време, докато пресекат мегаполиса и стигнат до подножието на планината. Автомобилът изкачи стръмния склон и влезе в подредена градина, скътана сред високи дървета. Зад тях се издигаше скалистата стена на Елбурс, долу, в ниското, се виждаше мравунякът на града, отдясно небето преливаше в оранжевите оттенъци на залеза.
Паркираха в градината и Ариана отведе Томаш в сграда с огромни прозорци и балкони. Беше турски ресторант. Заведението имаше чудесно разположение с панорамна гледка към града, на която се порадваха за кратко. Здрачът над долината се сгъстяваше, бризът стана хладен и гостите не се задържаха на балкона.
В ресторанта седнаха до прозореца. Иранката поръча вегетарианска мирза гасеми35 за себе си и препоръча на госта броке, предложение, което той прие начаса. Томаш нямаше търпение да опита това ястие от кайма с картофи и зеленчуци.
— Не ви ли пречи тази кърпа на главата? — попита португалецът, докато чакаха да им сервират.
— Хиджабът?
— Да. Не ви ли притеснява?
— Не, въпрос на навик.
— Но сигурно не е лесно за жена като вас, която е учила в Париж и е свикнала със западните обичаи…
Ариана го погледна въпросително.
— Откъде знаете, че съм учила в Париж?
Томаш изтръпна. Беше допуснал ужасна грешка. Източник на информацията беше Дан Снайдер, нещо, което очевидно не би могъл да признае.
— Не си спомням — каза той. — Мисля… мм… мисля, че ми казаха това в посолството ви в Лисабон.
— Нима? — учуди се иранката. — Доста бъбривци са се навъдили сред нашите дипломати.
Португалецът се усмихна насила.
— Те са… много симпатични. Знаете ли, споменах за вас. И ми казаха това. Домакинята въздъхна.
33
Дреха, покриваща тялото от раменете до краката; често се употребява със значение на забрадка. — Б.р.